Угасна последната звезда на златния холивудски небосклон – Оливия де Хавиланд

В Париж на 104-годишна възраст почина Оливия де Хавиланд, последната от звездите от времето на златната холивудска епоха. В историята на киното тя ще бъде запомнена не само като изпълнителката на ролята на нещастната Мелани, неволен съперник на Скарлет О’Хара в „Отнесени от вихъра“ (1939) на режисьора Виктор Флеминг, но и като синдикален активист, извършил революция в отношенията между продуценти и актьори.

 

Приживе Оливия де Хавиланд признава, че иска да живее вечно – излегнала се на шезлонга си, около който се носи ароматът на изискан парфюм, облечена в кадифена роба и с красиви перлени обици, които не сваля дори в домашна обстановка.

Такава ще я запомнят близките й до последния й час на вдъхновяващия й живот, започнал в Токио на 1 юли 1916 година. Оливия е първородната дъщеря в семейството на британци – актриса и патентен адвокат. Родителите й се разделят, когато е на три години и тя се премества в Калифорния с майка си и по-малката си сестра – станала по-късно също известна актриса – Джоан Фонтейн.

Джоан Фонтейн и Оливия де Хавиланд.

В Калифорния майката целенасочено подготвя момичетата си за голямата сцена. Още като тийнейджърка Оливия е забелязана от австрийския емигрант – прочутият Макс Райнхард, избягал от нацистите в Съединените щати, който виждайки я в училищното представление „Сън в лятна нощ“ по Шекспир, веднага я избира за ролята на Хермия в своята постановка, а после и във филмовата й версия. Така Оливия се появява в холивудската продукция „Сънят“ (1935) и сключва дългогодишен договор със студиото на Джак Уорнър.

Така започва кариерата на Оливия де Хавиланд – бързо и безпрепятствено, без да е завършила курсове по актьорско майсторство.

Веднъж попитала колегата си – филмовия актьор Джеймс Кагни – „Каква е тайната на на актьорската игра?“ Той й отговорил: „И ти си го казвала много пъти – трябва да бъдеш честен – все едно не играеш, а го живееш“. Така и продължила да постъпва Оливия де Хавиланд, а на въпроса какво очаква в замяна, отговаряла: „Уважение, че добре съм се справила“.

В „Уорнър Брос“ Оливия де Хавиланд прекарва осем години, като изгражда незабравими образи в „Капитан Блъд“ (1935), в „Приключенията на Робин Худ“ (1938), в „Атаката на леката кавалерия“ (1936) и в „Личния живот на Елизабет и Есекс“ (1939). Благодарение на тези роли публиката запомня Оливия като младата аристократка, за първи път срещнала любовта и готова за нея на всякакви жертви.

Но макар и кариерата й да се развива успешно, два конфликта хвърлят сянка върху нея. Първият е с по-малката й сестра Джоан Фонтейн, която по същото време също се развива като успешна актриса. През 1941 г. двете сестри се борят за „Оскар“, като в крайна сметка статуетката е отнесена от Фонтейн заради ролята й в „Подозрението“ на Алфред Хичкок. От онзи момент нататък отношенията между двете сестри стават хладни и това продължава чак до смъртта на 97-годишната Фонтейн през 2013 година. В края на живота си Де Хавиланд уверява журналистите, че тя през цялото време е била много близка със сестра си и всякакви приказки за вражди и кавги между тях са плод на измислици и холивудска завист.

Вторият конфликт е доста по-тежък. Де Хавиланд героично се сражава срещу братята Уорнър. Причината – през 30-е години на ХХ век всички права се държат от студията. Това води до следния куриоз – заради ролята си в „Отнесени от вихъра“ на „Метро Голдуин Майър“ Оливия де Хавиланд трябва да си доработва при братята Уорнър, които не могат да й простят, че тя е пренебрегнала 7-годишния си договор с тях и е участвала в чужда продукция. Хавиланд решава да съди „Уорнър Брос“ – дело, което завършва с тригодишна (според някои източници двугодишна) забрана да упражнява актьорската професия. В крайна сметка случаят на Оливия провокира съдебно решение, гарантиращо защитата на правата на филмовите актьори. От онзи момент нататък продуцентските студия не могат да забраняват на актьорите си да сключват договори с други компании. Освен това се забранява сключването на седемгодишни договори.

След като изтърпява наказанието си, Де Хавиланд се връща победоносно на екрана, като печели две награди „Оскар“ – за изпълнението си във „Всекиму своето“ (1946) и в „Наследницата“ (1949). В онзи период тя допуска и една грешка – отказва да играе Бланш Дюбоа в легендарната филмова адаптация на „Трамвай желание“ (1951) на режисьора Елия Казан. Казват, че аргументът й бил, че като истинска дама не може да изговори онези неща, които Тенеси Уилямс е написал.

В началото на 50-е години, макар и във възхода на своята кариера, Хавиланд решава да се оттегли от кинобизнеса. Ходът й не е толкова необясним – в онзи момент все по-често се говори, че телевизията ще измести киното. Оливия се омъжва за французина Пиер Гланте – редактор на „Пари Мач“ и се премества в Париж, където живее до края на дните си. Само случайни гостувания я връщат обратно в Холивуд или на „Бродуей“, където играе на една сцена с Хенри Фонда. През 1965 г. става първата жена председател на журито на филмовия фестивал в Кан. След това години наред не спира да повтаря колко е приятно да се председателства жури, състоящо се само от мъже.

Бети Дейвис и Оливия де Хавиланд.

Година по-рано – през 1964 г., с ролята си в „Тихо, тихо, мила Шарлота“ тя се разделя с Холивудското кино, изигравайки изключително сложната роля на психично лабилна жена, тероризираща и подлудяваща братовчедка си – в ролята Бети Дейвис, която в действителност може и да си е заслужавала тормоза, тъй като Оливия не веднъж я е упреквала, че й отмъква хубавите роли.

През 1988 г. Оливия де Хавиланд казва сбогом на сцената и най-накрая излиза изпод светлината на прожекторите. През 2018 г. – на повече от 100, тя отново застава пред камерите – този път се явява в съда, за да защити репутацията си – възмутена е как Катрин Зита Джоунс изиграва нея самата в телевизионния сериал „Свада“, посветен на легендарната вражда между холивудските актриси Бети Дейвис и Джоан Крофорд. Във филма екранната Оливия нарича сестра си Джоан Фонтейн „кучка“, тъй като разпространявала клюки по адрес на Бети Дейвис и Джоан Крофорд. Съдът обаче не уважава претенциите й на Де Хавиланд и обявява, че в случая става дума за художествена интерпретация.

Но каквито и думи да искат да сложат в устата на Оливия де Хавиланд, тя е и си остава последната голяма дива от златната епоха на Холивуд. До края изглежда възхитително, с искрящи, жадни за живот очи. Дълги години пише мемоари с признанието: „Чувствам се като оцеляла от една епоха, която хората вече не разбират. Искам да разкажа какво е било през 30-е години на миналия век – златният век на Холивуд. Какво означава да си звезда в епохата на студията? Да си голяма знаменитост и в същото време да си истински роб – всяка година да трябва да си снимал по пет филма и всеки ден да трябва да си в 6.30 часа в гримьорната, за да те подготвят за снимки, които ще продължат до късна вечер. Така личният ми живот бе единствено и само разговори с журналисти, дошли да ме интервюират.“

А днес разговарялите с нея последно могат само да кажат: Сбогом, Оливия, благодарим ти за вдъхновението!