Санторини – в огнения танц на вулкана

Най-южната точка на гръцките Циклади, формирана след серия апокалиптични прераждания през хилядолетията, е Санторини – най-прекрасният и грандиозен егейски остров, който човек може да посети. Попадам под магията му още докато фериботът се приближава към него, а той бавно изгрява на хоризонта сред мистериозни, периодично събуждащи се вулкани, опияняващи залези, червени плажове, снежнобели къщи със сини врати и рамки на прозорците, които се спускат към сапфирената вода на времето, погълнала тайнствената калдера, по ръба на която започва, тече и спира животът на острова. Санторини потапя в една атмосфера на пълно спокойствие и лежерен лукс, мечтаната сцена за романтични признания и безгранични удоволствия.

Но невинаги е било така. Когато през 1625 г. пр. н.е. Стронгили изригва на едноименното късче суша със силата на 200 хил. атомни бомби като тази над Хирошима, се образува 200-метрова вълна цунами, която унищожава Минойската цивилизация. Изригването отнася в небитието почти 83 хил. кв. м от острова, а образувалата се калдера потъва в морето и се напълва с вода.

Пристанището се намира в центъра й, така че издигащите се червени, кафяви и сиви стени ме прегръщат веднага, щом навлизаме в нея, а очите ми остават приковани към дантелата от бели селища, наредени по ръба й като бучки захар. Начесто сред тях изпъкват и сините куполи на многобройните църкви, „запазената марка“ на Санторини, и тук-таме по някоя вятърна мелница. За търсещите море и пясък той предлага своите южни и източни брегове с огърлицата си от червени и черни плажове, първокласни курорти и многобройни центрове за водни развлечения. За другите са Фира, Фиростефани, Имеровигли, Ия и всички останали селца, които опасват острова като копринена лента от булчински букет и с изисканата си космополитност предлагат неустоими удоволствия.

Фира е столицата на Санторини, център на нощния живот, забавления и търговия, изпълнена с изискани бутици за дрехи и аксесоари, скъпи магазини за бижута, безброй заведения, банки, туристически агенции… и всички те се нижат по ръба на калдерата, по който върви и главната улица на града. А най-луксозните кафенета и ресторанти са кацнали на самия скален перваз или дори са го прехвърлили в борбата си за неповторимата гледка към природното чудо.

Но ако търсите по-спокойна почивка, винаги може да изоставите суетата на Фира зад себе си, продължавайки на север по основната артерия на града. Тя води до слелия се със столицата Фиростефани, а след още 30 мин. – до култовия Имеровигли. Трите километра, разделящи двете селища, са истинска наслада: минават през карета зеленина, почти целите заети от цветни лехи и смокинови дървета, които изпълват въздуха със сладникаво-горчивия си аромат, разсичан от полета на албратроси и чайки, които се появяват изневиделица, прелитат над вас и изчезват в светлината на ефира. Отдясно се редуват боядисани в пастелно розово и лимоненожълто малки къщички, накацали в пейзажа като кълбета морска пяна и лабиринт от издълбани в скалите като заешки дупки артгалерии и студиа на художници, които продават своите оригинални творби. Тук – между двата града, се правят най-добрите сделки на най-ниски цени. А отляво ниският варосан бордюр понякога е единствената преграда между вас и ширващата се без предел пропаст надолу, която се спуска главозамайващо през всичките 360 м чак до водата.

Следвайки пътечката, озовали се на най-високата точка на калдерата, вече знаем, че сме достигнали Имеровигли – град, известен с внушителния си брой бутикови хотели, всичките построени според закона за опазване на културното наследство в стила на т.нар. пещерни къщи, дълбани някога от семействата на моряци и рибари, оцветявани в традиционното бяло и синьо, или импозантните неокласически имения на капитани и търговци. Цените на някои скални хотели дори са по-скъпи от тези на вилите: наемателите им разполагат с няколко дупки и тераси, изсечени във фасадата на червеникавокафявите склонове, често на два етажа, свързани чрез коридори и стълби, оборудвани с всичко необходимо, което изисква петзвездният разкош. А когато решат да излязат от тях, ги посрещат десетките таверни и ресторанти с удивителни гледки към морето и традиционно меню от местни специалитети, поднасяни винаги с чаша вино. Най-доброто е от района на Мегалохори, но местното население постоянно се е борило с липсата на вода, затова и големите лозови масиви тук не са вързани към стълбове с тел, а асмите са оставени на земята, навити като венци. Листата са от външната страна, а гроздето – по средата, така лозята се напояват от редовната сутрешна роса. Поради географските характеристики и специфичните сортове грозде на острова се произвеждат главно сладки вина. Те се приготвят по специална технология: обраното бяло грозде се нарежда върху телени мрежи и се оставя на слънце, за да се изпари водата и да остане само захарността, при което гроздето става като стафида (между другото така се получава и прочутият санторински мед, защото докато гроздето се суши, пчелите си вършат работата и приготвят мед именно от него). Преди да изсъхне съвсем, то се пресова и сокът се сипва в дъбови бъчви, където отлежава от две до четири години, докато стане виното готово за консумация. Но колкото повече времето минава, толкова по-качествен става продуктът, получавайки аромати на кафе, сушени плодове, стафиди и ядки. Така се произвежда прочутото Винсанто, за един литър от което са необходими 6 кг изсушено грозде. Но това вино с цвят на карамел е естествено сладко без никакви подсладители.

Такова е и усещането в Имеровигли, сякаш потънал в сладък слънчев сироп, докато на небето се разлива малиновата мътилка на залеза. Тук прекарваме няколко прелестни нощи на малката си бяла тераска, обгърнати от типичната за Цикладите чувствена атмосфера на ексклузивен лукс и живописен пейзаж. Сутрин пием кафето си там, а вечер се разхождаме по тесните, малки улички, широки, колкото за двама души, от които постоянно тръгват стълби нагоре и надолу към къщи, заведения, хотели, разположени на различни тераси и нива, и попиваме фантастичните залези, в чиято виолетово-оранжева светлина чезнат албатросите, гонейки своите сенки в безкрая.

Но истинската „столицата на залезите“ е Ия. Макар че градчето има много повече какво да предложи: то е сред най-автентичните селища на острова, защото всички кабели за ток, телефон и интернет са вкарани в специални тръби под земята, и така то изглежда сякаш недокоснато от цивилизацията. Улиците му са изпълнени с магазинчета, продаващи оригинални сувенири, изработени на ръка, а вечер се задръстват от местни, излезли на обичайната си разходка, и туристи, дошли да видят прочутите залези. И ние изплуваме в навалицата му, но няколко часа по-рано, за да се насладим на градчето, преди да бъде превзето от тълпите поклонници на Хелиос, което се случва някъде към 17 часа. Насочваме към лабиринта от улички, слизащи по самия склон на калдерата. Тук, далеч от главната артерия на града, се натъкваме на малък площад, където местните се събират на бутилка узо в една заслонена от дърветата овехтяла таверна, от чийто праг прословутите залези са дори по-драматични, отколкото от крепостта „Св. Никола“. Около нея всички заведения са резервирани, свободни места няма, въженцето е спуснато още на входа, а парапетите, изолиращи отделните нива на терасирания Ия, са заети от хиляди туристи. И докато някои решават да си потърсят място сред тях, аз оставам долу да наблюдавам как слънцето потъва в морето сред експлозия от ярко пурпурно, медножълто и теменужено лилаво – сякаш цялото море пламва. За няколко минути островът притихва, настъпва пълна тишина, чува се само щракането на фотоапаратите. Никой не приказва. Дори местните, които всяка вечер гледат този залез. Сякаш някой е изключил звука над Ия. Жълто-оранжевият диск бавно потъва в блесналото в ослепително червено море и когато сетният разискрен слънчев лъч изгасне в бездната от румена дрезгавина, избухват бурни аплодисменти като след театрален спектакъл. И наистина залезът над Ия, а и всеки залез над Санторини е един спектакъл на природата, който трябва да се види, за да се почувства магията му. Слънцето залязва навсякъде по света, но тук то целува Санторини за лека нощ!

Новият ден ни отправя и ново предизвикателство – Неа Камени. Пътуването до Ада винаги е било забавление за жадните за приключения туристи, но Неа Камени е истински ад – действащ вулкан, чиито цепнатини в кратера му бълват облаци пара, вонящи на сяра. Дългата 1500 м. пътечка тръгва от пристана и води до връх Георгиос Първи, където на 127 м над морска равнина зее кратерът. Надничайки вътре, не виждам нито размахващи вили дяволи, нито яростните пламъци на Ада, а само оцветени в зелено и жълто камъни. Но долу на брега, стоейки на края на прашната пътечка край злокобна купчина черни вулканични камъни, лъскави от постоянно разбиващите се в тях вълни, посрещайки вятъра, който духа в лицето ми, се чувствам така, като че ли съм на края на света. Несъмнено Санторини трогва вътрешния мир на всеки. Не само с трагичната си история, но и с вълшебното си очарование. Той се просмуква в сърцето на туриста чрез магичната си красота, която остава завинаги като татуировка в душата му.