Special Weekly

Men Follow

Завръщане при хората птици

От дълбините на живота крачим, а в прахта на дългия път се ронят сълзите ни. Падат тежко като капките восък от крилете на Икар, въздигнал се към спасението си. Ни едно перо не е останало от мечтите му, макар че мракът гоним със свещи, изляти от сбрани по пътя сълзи на предците ни...


Днешните жители на пазарджишкото село Юнаците са същите като своите събратя от страната - наесен ронят грозде за виното, а по Коледа колят прасето. И продължават да крачат по житейския си път - кога юнашки, кога не толкоз. Те обаче едва ли са предполагали, че под рохката пръст на полето, което ровят с трактори и култиватори, се крият заровени мечтите на техните предци.


Край с. Юнаците, според твърдения на български археолози, се намира най-старият град в Европа. В могилата наблизо, разкопавана от археолога д-р Явор Бояджиев, са открити останки от цивилизация на повече от 6000 години - темели на къщи, глинени съдове, религиозни предмети.


Най-странните находки обаче са многобройните каменни и глинени фигурки на някакви хора, подобни на птици. Зооантропоморфните изображения, открити край Юнаците, са дали основание на археолозите да предположат, че преди хиляди години местата тук са обитавали хора, които са почитали птиците и са се оприличавали на тях.


Мотивът за птицечовека не е нов и е познат в различни краища на света. Полетът винаги е вдъхновявал хората и идеята за човека с крила може би иде още от времената на Homo erectus. Познаваме преданието за Икар, мита за хората птици от Великденските острови, пред очите ни е изображението на бога на маите и ацтеките Кецалкоатъл. От праисторическата култура Винка на предците от течението на Дунав и Балканите пък са останали артефакти за неизвестната богиня птица.


Последователи на онези хора птици има и днес. Те гнездят там, където високото поле се оглежда в сините очи на небето. Например на платото край монтанското село Ерден. Когато времето е ясно и слънчево, там се стичат хората, които мечтаят да се реят сред облаците.


Летателният център АВА вече пет години дава крила на мечтателите, дръзнали да покорят небесата под купола на копринения парашут. Първите самолети там са закупени през 2004-а, официалното му откриване е през август 2006-а. А аз лично го открих през лятото на 2010-а - скъп дар, който сложи една педя възторг под нозете ми.


Цели четири месеца само си тананиках песента на група Сафо Летя. И нищо. В последната слънчева събота на 13 ноември обаче вече бях поел по пътя към с. Ерден, надявайки се, че ще изпитам какво е усещането реално да полетиш.


Слънцето беше щедро и сякаш прегърнало високото плато, където се намира центърът. Ведрото синьо небе приканваше да го докоснеш с ръка, а от дълбините му падаха бавно и растяха пред очите ни пъстри цветя. Парашути.


Състезанието приключва и след това ще летим ние, казва ми Драго. Той е здравеняк около 50-те, бивш парашутен ас от ВВС, а сега инструктор по парашутизъм. Във визитката му пише неразбираеми за мен неща: AFF, rigger... Преведено на обикновен - не птичи, а човешки език, това означава над 6200 парашутни скока и време, прекарано във въздуха почти колкото стаж за пенсия. Драгомир Недков е човекът, с когото съм преговорил десетина пъти по телефона къде се намира летището, какви са условията, ще ме огрее ли щастието да полетя и аз.


След половин час си ти, съобщава ми усмихнат Драго. За да нямам време за размисъл и да взема да се откажа, ми тика в ръцете един специален гащеризон и чифт прозрачни защитни очила. Чакам те в залата за инструктаж, казва Драго и изчезва нанякъде. Навличам гащеризона, който е опасан със специална сбруя, използвана при тандемни скокове с парашут.


Издокаран в униформата и с очила на главата приличам на изпечен парашутист с десетки скокове зад гърба си. Сърцето ми обаче издайнически се присвива, сякаш е птиче, което иска да излети навън. Дишам дълбоко за успокоение и се взирам в небето. Пъстрите цветя на парашутите продължават да се сипят отгоре, небето е също толкова ведро.


Оглеждам се наоколо, за да се убедя, че не съм първият и последен. Пълно е с възторжени момчета и момичета от Гърция, които вещо скатават парашути или пък изпълняват някакви особени упражнения. Те се състоят в следното - лягат по корем върху нещо като скейтборд, с протегнати напред и встрани ръце, разтворени крака. Сякаш летят, но на място. С отработени движения плавно преместват една ръка към гърба, откопчават някакъв джоб, след което пак заемат летяща поза. И не спират да огласят околността със смеха и скорострелния си говор.


Следва кратък инструктаж. Когато ти кажа горе тръгваме, сядаш на стъпенката на самолета, хващаш се за сбруята, вдигаш главата назад и поглеждаш нагоре, пускаш краката да висят и ги свиваш навътре, съветва ме Драго. - После като те чукна по рамото, пускаш ремъците и разперваш ръце.


После узнавам, че горе той ще ми връчи за управление и самия парашут. Скачаме от 3200 м, ще се наслаждаваш на 40 секунди свободно падане с около 200 км/ч. На около 1 500 м височина ще отворя парашута и заедно ще летим около 6-8 минути с отворен парашут, обяснява Драго. - Сега повтори. Машинално възпроизвеждам казаното. В същото време усещам, че главата ми е изчезнала, а краката са се вкаменили.


Айде, подканя ме Драго и поемаме към самолетчето на пистата. Там инструкторът ми показва стъпенката и как трябва да седна. Правя го и си казвам: спокойно, няма страшно. С нарастващо недоверие в техническите възможности на самолетчето се сгъвам и сядам на пода му. На около метър пред мен крехка завеска крие вътрешната част от опашката на самолета. Ами ако се хлъзна натам, какво ли ще стане, питам се наум.


Явно този въпрос не интересува никого друг. До мен сядат момче и момиче от гръцката група. Той ще скача на 800 м, а момичето - на 1200, обяснява в ухото ми Драго. Междувременно самолетчето се набира по пистата и след малко сме във въздуха. Отворът, където би трябвало да има врата, зее, дърветата се смаляват, постепенно се сливат в зелено-кафява маса, а отгоре центърът прилича на купчинка от лего. За връщане е твърде късно, мисля си. За секунда изпитвам завист към момчето, което на 800 м се изсулва от самолета и скоро виждам пъстрия чадър на парашута му. А мен ме чакат още 2400 м нагоре...


Гъркинчето до мен тежи има-няма 40 кг с гащеризона, но няма вид на притеснена. Продължава да изпълнява упражнението за скачане, броейки на английски. Praktice, усмихва ми се тя. Тъкмо се ухилвам широко, когато тя започва да се кръсти - веднъж, втори, че и трети път. Не знам какво да направя, за да натикам обратно тръгналото към гърлото ми сърце. В този момент гъркинята махва с ръка и скача.


Мой ред е. Изкачваме с бръмчащото самолетче до 3200 м, които Драго ми показва на висотомера. Ние сме, казва той и ме избутва към зейналия отвор. Осъзнавам, че съм седнал на стъпенката, виждам увисналите си над бездната крака и чак тогава си давам сметка, че хората птици са само един мит. Икар - също.


Оттам нататък нещата се развиха стремително. Дъхът ми почти спря, въздухът около мен свистеше. Бях се вкопчил здраво в ремъците на сбруята. Сякаш те бяха единственото нещо, което гарантираше, че торбата плът и кокали, каквато бях, ще стигне до адреса. Дори не забелязах първото почукване на Драго, с което ми даваше знак да разперя ръце и да планирам. Направих го чак на третия път. И тогава с изненада видях пред себе си друг човек - с каска и миникамера на нея. Той ми направи знак и се хванахме за ръце. Така летяхме известно време - като в странен птичи танц. И не знам защо се успокоих.


Когато Драго отвори парашута, рязко дръпнахме нагоре и сетне просто увиснахме в небето. Стана тихо, земята сякаш се разстла под мен, виждах от птичи поглед далечните й овали, на север и на юг, на изток и на запад. Нададох вик, в началото дрезгав и неуверен, сякаш току-що се бях родил. Аз летях, летях!


Когато се приземих след неописуемите 8 минути реене, Драго ми честити с традиционен ритник по задника за добре дошъл в клуба на парашутистите. После тържествено ми връчи диплом. А непознати хора ми се усмихваха, и ръкопляскаха радостно. Хора - птици. И тогава необмислено обещах: ще се върна...


nbsp;


За парашута


За скок с парашут са мислили още в Ренесанса. През 1485-а Леонардо да Винчи рисува своята представа за парашут, чийто размери са съобразени с теглото на скачащия.


За реален изобретател на парашута обаче се смята хърватинът Фауст Вранчич, който през 1597-а решава да го изпробва публично на площада в Братислава, скачайки от 87-метрова камбанария.


Съвременният парашут е изобретен през 1783-а от французина Луи - Себастиен Ленорманд, който прави и първият публичен скок с парашут.


Любопитно


Първата жена, извършила парашутен скок от самолет, е осемнадесетгодишната американка Джорджия Бродуик. На 21 юни 1913-а тя скача с 5-килограмов копринен парашут от височина 305 метра.


На 28 май 2010-а Пенка Балева от варненския клуб Адреналин прави третия си скок с парашут, само пет дни преди да навърши 75 години. Това става по време на 45-то държавно първенство, което стартира в летателния център в монтанското с. Ерден. Скокът е бил в тандем с инструктор.