Special Weekly

Андреа Казини, главен оперативен директор на УниКредит Булбанк

За да постигнеш нещо, трябва сам да си поставяш предизвикателства

Реших да дойда в София заради Левон

Андреа Казини е типичният италианец - винаги елегантен, усмихнат, сладкодумен и сърдечен. Харесва футбола и пие качествено еспресо. Пет минути след като се запознае с него, човек има чувството, че не разговаря с професионален банкер, а със стар приятел.


Цялата 30-годишна банкова кариера на Андреа Казини е свързана с институции от групата на УниКредит. Той обаче уточнява, че е работил за няколко различни УниКредит Груп: първо за държавната, а след множество придобивания, сливания, вливания и реорганизации - за транснационалната. Отначало УниКредит бе изключително силна италианска банка, но без международен опит. Всички ние трябваше да се учим как да работим в тази нова среда, споделя Казини.


През 1987-а той става директор на филиала на Кредито Италиано (Credito Italiano) в Бреша. Заема различни ръководни позиции в Италия и през 2001-ва застава начело на корпоративното банкиране на УниКредит Груп за страните от Централна и Източна Европа. Преди да дойде в България, от 2002-ра до 2005-а е главен оперативен директор на банките от групата в Словакия и Чехия. След сформирането на мегабанката УниКредит Булбанк в България Казини стана неин главен оперативен директор.


Банкерът казва, че винаги се стреми поведението му да е предвидимо за другите и по всяко време е отворен за разговор със свой служител. Според него това е един от начините за създаването на стабилни партньорски взаимоотношения. Твърди, че обикновено се опитва да предразположи събеседника си да се чувства комфортно. Неслучайно постоянно държи на бюрото си купа, пълна с шоколадови бонбони... за разчупване на леда.


Г-н Казини, работили сте в Словакия и Чехия. Сега сте в България... Къде хората ви допаднаха най-много като темперамент? В коя страна успяхте да се сработите най-добре със служителите?

- Веднага искам да направя уговорката, че начинът, по който ще отговоря на този въпрос, не е свързан с факта, че в момента се намирам в България. Същото бих казал и на мой приятел в Чехия например. Знаете ли, помня деня, в който напуснах банката в Словакия, за да започна работа в чешката кредитна институция.


В Словакия прекарах малко повече от три години. Усещането бе невероятно, когато открих, че всички мениджъри от първо и второ ниво ме чакат, за да ме изненадат с прощално парти. Бяха се наредили за снимка и всеки от тях бе подготвил малко листче с послание за мен. Пазя в кабинета си тези четиридесет парченца хартия, които съдържат много мили думи. Като цяло престоят ми в Словакия бе много приятен, въпреки че от професионална гледна точка бе изключително труден. Задачата ми бе да участвам в реорганизацията на банката там, която не се намираше в цветущо положение. Наложи се да преобразим цялата институция, което бе придружено и със съкращаване на част от персонала. Но в сравнение с чехите, хората в Словакия са много емоционални, топли, доста по-близки по темперамент до нас, латинците. Затова макар и не като у дома си, в Словакия се чувствах в много приятелска атмосфера.


Чехите пък са по-близко до германците - чудесни професионалисти, много добре организирани. Страната е много добре развита, с богати традиции. Но чувството да работя там бе различно. Вероятно защото хората са малко по-студени и ми бяха нужни много повече време и усилия, за да създам такива взаимоотношения, каквито в Словакия идваха от само себе си.


Сега, когато съм живял и работил в България обаче, мога да кажа, че по темперамент българите са най-близко до нас, италианците. Единствената по-съществена разлика е езикът. Българският е много труден. Пробвах да го науча, но бързо се отказах.


Категорично мога да заявя, че страната ви е прекрасно място. Това е нещо, което се опитвам да декларирам непрекъснато пред чуждестранните инвеститори. Нещо повече, смятам, че именно благодарение на подкрепата за новите страни членки на ЕС като България, които все още имат възможност за растеж и желание да инвестират и да подобрят условията си живот, балансът в Европа ще бъде възстановен.


Знам, че пътувате почти всяка седмица, за да прекарате уикендите със семейството си в Италия. Не сте ли мислили те да дойдат да живеят в София с Вас?

- Да, полетите до вкъщи се превърнаха за мен в нещо съвсем обикновено, дори разтоварващо. Често се шегувам пред приятели, че с моите над 1 млн. мили във въздуха пет пъти съм прелетял над целия свят.


Впрочем заради професията ми семейството ми трябваше да се мести много пъти. Може би няма да прозвучи особено романтично, но със съпругата ми дори имахме нещо като предбрачна договорка, че ако иска да е моя жена, трябва да обещае да ме следва навсякъде, където ме пратят да работя. Около шест месеца след като се бяхме оженили, когато тя бе бременна и тъкмо се бяхме преместили в нов дом, аз получих предложение за голямо повишение. Тогава бях на 26 години и щях да съм един от най-младите управители на клон в банка, за която се трудеха 15 хил. души. Условието да получа този пост обаче бе да се преместя да живея в Бреша - в Северна Италия, на около 300 км от родната ни Флоренция. Вземането на това решение бе наистина трудно. За него много ми помогна моят баща, който ми каза, че сърцето му се къса, че трябва да напусна дома, но ако искам да ме споходят хубави неща, трябва да инвестирам в кариерата си.


Това бе най-трудната стъпка, която съм правил. След това се научихме да се справяме по-лесно, станахме по-отворени за света и започнахме по-бързо да свикваме с промяната. Само в Италия сме се местили над десет пъти. Когато обаче трябваше да замина за Словакия, решихме, че би било трудно съпругата и децата да ме последват в чужбина и е по-добре да се установят някъде за по-дълго.


Малко след като пристигнах в Чехия, жена ми се реши да дойде при мен. Горе-долу по същото време получих и предложението за работа в София. Но когато съобщих на съпругата си новината, нейната реакция за новото местене беше естествено много негативна - не вярвам, че е заради страната, а заради неудобството. Но е истина, че много хора в Италия и изобщо в Западна Европа имат отрицателна нагласа спрямо България, без въобще да я познават. Това е нещо, което се опитвам да променя с всички сили. Просто не смятам, че е правилно да съдиш за държава, която не познаваш и в която всъщност има много хубави неща както от професионална, така и от личностна гледна точка.


Иначе казано, решението да работите за българската кредитна институция не е било много лесно...

- Да, и не само защото иначе щях да остана със семейството си. Трябва да кажа, че задачата ми в България бе доста предизвикателна. Аз, разбира се, знаех, че българската банка, в която ще работя, е една от най-добрите на местния пазар. Само че като изключим общодостъпните макроикономически показатели, слабо познавах страната ви. Впечатленията ми за нея се изчерпваха със спомените от първото ми посещение в София. През 2000-а бях тук с Алесандро Профумо (бел. ред. - главен изпълнителен директор на групата), за да се срещнем за пръв път с борда на директорите на БУЛБАНК, която туко-що бе закупена от УниКредит Груп. По онова време аз бях ръководител на корпоративния отдел на звеното, отговарящо за бизнеса в региона. Тогава видях, че градът беше в много тежко състояние. Личеше си, че страната се намира в период на преход, а възстановяването е все още далеч.


В крайна сметка, това, което бе от решаващо значение за моето идване тук, бе фактът, че ще работя с Левон (бел. ред. Хампарцумян). Малко по-рано имах шанса да се срещна с него и имах добро предчувствие за съвместната ни работа.


Казахте, че в България има много прекрасни неща. Но какво ви липсва? Разбира се, като изключим семейството...

- Трябва да кажа, че успях да организирам живота си тук доста добре. В София прекарвам времето от понеделник до петък. Тоест тук съм изцяло отдаден на работата и, разбира се, съм подложен на голям стрес. А спортът е природното лекарство за този проблем. Затова макар че обикновено работя до късно, се старая да посещавам поне два пъти седмично залата. След нея се наслаждавам и на сауна. За мен това са двете неща, които гарантират освобождаване от напрежението. Другото хубаво на София е, че има ресторанти, които са отворени до късно и там човек може да се наслади на приятна вечеря. Общо взето, с това се изчерпва моят живот в София и не бих казал, че му липсва нещо съществено. Освен семейството ми. Но децата вече са прекалено големи, за да се местят - синът ми е на 22 години, а дъщеря ми е 16-годишна.


С какво се занимават те? Какви са интересите им?

- За тях мога да кажа, че са по-големи щастливци от повечето хора. Най-малкото защото са посетили доста повече места в Европа и света в сравнение с голяма част от младите хора.


Знаете ли, убеден съм, че новото поколение в Италия трябва да промени мирогледа си, ако иска да се справи със сегашните затруднения. Ако трябва да сравня младежите там с тези в България, голямата разлика ще е в това, че тукашните са по-борбени, искат да поемат предизвикателства, стремят се с всички сили към по-добра лична реализация. В същото време младите в Италия предпочитат да останат под сянката на семейния чадър дори когато вече са достатъчно големи, за да поемат живота в свои ръце. Това важи повече за мъжете, отколкото за жените. За тази тенденция вероятно има и икономически причини - много хора не могат да си намерят работа, нямат пари да си купят жилище. Но все пак младите трябва да станат малко по-отворени.


Затова аз обикновено казвам на моя син, че след като завърши университета, първото нещо, което трябва да направи, е да напусне Флоренция. Смятам, че за него ще е добре да отиде в чужбина, да натрупа малко опит, а не да търси работа близко до дома. Разбира се, съпругата ми е на противоположния полюс. Но аз все пак държа, че и синът ми, и дъщеря ми, която има доста широк кръгозор, трябва сами да си поставят предизвикателства, ако искат да постигнат нещо значимо в живота си.


Впрочем аз така и не ви попитах как попаднахте в банковата сфера. Това детската ви мечта ли бе, или по-скоро случайност?

- По-скоро бе случайност. В университета един мой професор имаше приятел, който работеше за банката и си търсеше служители. Моят преподавател ме посъветва да се пробвам. В Италия по онова време, а и сега, банкерската професия бе на върха - средата е стабилна, много добре платена е. Затова реших да се възползвам от тази възможност и в крайна сметка ме назначиха. Това, естествено, предизвика голяма еуфория вкъщи - в обикновено семейство като моето щеше да има банкер...


Трябва да призная, че три месеца след като започнах работа, реших, че това не е нещото, с което искам да се занимавам. Виждах колегите си, част от които вършеха едно и също в продължение на двайсет години, и някак си не се виждах на тяхното място. Знаех, че трябва да вложа усилия в своето усъвършенстване. Разбирах, че трябва да намеря възможност за професионално израстване. И то не закъсня - през 1987-а станах управител на клон, което е първата стъпка на служителя към мениджмънта.


УниКредит е спонсор на Шампионската лига по футбол. Предполагам и вие като типичен италианец сте фен на този спорт...

- Да, но не може да се каже, че живея, за да подкрепям любимия отбор. Определено ми харесва да гледам мачове и много съжалявам, че вече не е безопасно да отидеш на стадиона със семейството си, за да се забавляваш. Аз съм фен на футболен клуб, който не е на върха в класациите.


Разбрах, че умеете да приготвяте много вкусно риба. Това само за морските продукти ли се отнася, или готвенето ви е нещо като хоби?

- Хм, някак си сте се докопали до тази информация... Ще ви кажа, но дано това интервю да не стига до съпругата ми.


Аз произлизам от традиционно семейство и по тази причина единственото, което можех да готвя, бяха яйца. Родителите ми ме научиха и как да паля котлона за водата за спагетите. Но нищо повече.


От друга страна, страшно много обичам риба, но жена ми не може да понася миризмата й. Затова, ако исках на масата ни да има такива ястия, трябваше аз да ги приготвя. По тази причина реших да се науча - най-напред правех съвсем прости неща, но стъпка по стъпка се усъвършенствах и сега мога да приготвям двайсет различни вида паста с риба.


Имам много приятели, които обичат да ни гостуват. Често ми се налага в събота да ставам много рано и да започвам да приготвям храна за 10-15 души. Обикновено нямам много време и затова рибата е добре дошла - няма нужда от някакви специални предварителни приготовления. Ако почна сутринта да се занимавам с нея, до обяд всичко е готово. Впрочем всичко това ме кара да се замисля дали е възможно някой ден да се реша да сменя професионалното си поприще и да отворя малък семеен ресторант...


Сам ли ще си ловите рибата за него?

- Не, аз не съм запален по риболова. Но съм ловец. Дори мога да кажа, че ловът е най-голямата ми страст, която обаче се опитвам да контролирам, защото знам колко негативно е мнението на някои хора за него. Смятам обаче, че ловът е част от историята на човечеството и съм убеден, че щом уважавам правилата и хората, с които ловувам, щом стрелям изключително избирателно и само на позволените за това места, няма проблем. Но тук в България ми стига и да се разхождам из прекрасните ви природни паркове или просто да карам колата и да гледам животните. Не съм някакъв маниак по стрелбата.


Няма как на човек да не му направи впечатление, че винаги изглеждате безупречно. Сам ли пазарувате дрехите си, или това е грижа на съпругата ви?

- Ако трябва да съм съвсем искрен - предполагам това се отнася за всички мъже - аз не обичам да пазарувам. Нито когато става дума за мен, нито когато трябва да придружавам съпругата си, а сега и дъщеря си, което е още по-страшно... Когато се налага да си попълня гардероба, съм много добре организиран. Предпочитам да се справям с това задължение сам - иначе съм принуден да купя същото количество дрехи и за съпругата, и дъщеря си. Аз не купувам много дрехи. Обикновено за сезона си вземам три костюма, три чифта обувки, пет вратовръзки. За да си ги набавя, стига и един следобед в правилния магазин.


А как се обличате в свободното си време?

- Тогава предпочитам да се освободя от костюмите и се нося по-неофициално. Но голямата промяна във външния ми вид е, когато ходя на лов. Тогава ставам коренно различен човек. Изглеждам като воин.


Ще се радвам да видя някоя ваша снимка, на която изглеждате така...

- О, не моето семейство не би позволило да се снимам в този вид. За нищо на света не биха разпространили такива мои фотографии...

Четете още

Банкеръ Daily

Куче си, куче – и то мършаво!

Малоумната ти "самолетна” декларация в евроатлантическа посока е само върхът на наивитета. Целият ти екзактен наратив е израз на помиярщина, а помиярите не бива да... Още »
Банкеръ Weekly

Това държава ли е? Или мутрокрация?

Възможно ли е в нормална страна, член на Европейския съюз, на бизнеса, който прави брутния вътрешен продукт, плаща данъци и дава храна на стотици хиляди семейства,... Още »
Банкеръ Daily

Борисов към българка в Лондон: Махни си листчето и тогава говори!

Българката държа петминутна реч в защита на проекта "Южен поток". Още »