Special Weekly

Me & You

Вълшебството на Лос Пикос де Европа

S 250 92c7faed 0330 4fa1 ab29 129082ede1c7

Основан на 22 юли 1918 г. "Лос Пикос де Европа" (Върховете на Европа) е първият национален парк в Испания, въпреки че по онова време включва само малка част от сегашната му територия. Съвременният парк е открит на 30 май 1995-а, а сегашната му площ от 64 660 хектара обхваща част от Кантабрийските планини на 20 км навътре от северния бряг на страната в автономните райони Астурия, Кантабрия и Кастилия и Леон.  

Като че ли е най-известната сред тях е Астурия, нашарена от бързоструйни реки, със зелени поляни край тях и огърлица от сиви върхове, които се снишават смирено пред бурния Атлантик, бушуващ свирепо в Бискайския залив. В по-голямата си част областта е силно планинска и в същото време притегателно място за онези, които биха предпочели морето и плажовете на север край Гихон и Авилес. Това я прави Астурия идеална както за истинските пътешественици, които искат да избегнат шума и тълпите хора, за да почувстват другата, различна Испания, така и за тези, които очакват да видят познатото й лице - хотела, чадъра и пясъка. Тук се намира Плажа на тишината, с дължина 510 м, една от най-желаните пясъчни ивици на Иберийския полуостров заради спокойствието, кристално чистите води и величествените скали. Но тъкмо сред тези планински масиви човек може да научи много за баските, за автентичната им култура, да опита тяхната кухня - защото Северна Испания е много по-различна от онова, с което сме свикнали да свързваме тази страна. Туристите, разбира се, са повече от добре дошли в Астурия, но тя е по-скоро място за хора с тънък усет към чуждата култура, които искат да разберат и усетят непознатото. Тази част от Иберийския полуостров изисква от пътешественика да вложи малко усилия и ентусиазъм, за да й се наслади напълно. Но ако го стори, в никакъв случай няма да остане разочарован. Защото Астурия е магнетична като истинска испанска красавица - притежава стилна красота и пейзажи, които спират дъха - от високите, покрити със сняг планински върхове, през хълмистите поляни, облени в слънчева светлина, до каменните фортове и плажовете с тъмен пясък по крайбрежието.

Това си мислех, докато седях в кръчмата на Аренас де Кабралес, пред чийто овехтели стени, излъчващи странното очарование на рушащите се и изоставени постройки, седяха група старци с кепета под сянката на един нар. Те играеха разпалено карти, докато слънцето бавно се скриваше зад извисяващите се "пикос" на Кантабрийските планини и сянката им постепенно прибираше под плаща си селца, долини и дори по-малките върхове.

В Аренас де Кабралес живеят около 800 души, но през лятото населението му нараства, превръщайки го в оживен център. Въпреки това селището е запазило автентичния си вид и своите традиции, които водят началото си от незапомнени времена. Една от тях е приготвянето на местното синьо сирене. Тук може не просто да го опитате, но и да видите как се произвежда, както и да си купите голяма пита за вкъщи направо от стелажите в пещерите, където зрее.

Подземният свят на това място е огромен и необятен, сравним само с царството на Хадес. Някои от тунелите под Пикос са дълбоки почти колкото върховете над тях. Те имат свои запалени фенове сред местните собственици на хотели и ресторанти, бивши и настоящи пещерняци, които повече от 30 години изследват подземния лабиринт, непрекъснато откривайки нови и нови разклонения и ръкави. Те пък отвеждат до все по-изумителни гори от сталактити и сталагмити, арки от сталактони, висящи от тавана драперии, с повърхност, обсипана от елмази: хиляди и хиляди капчици кристална вода, която бавно капе и задава ритъма на подземния свят... И докато в белите лъчи на прожекторите отскачат сребристи отблясъци, на човек му се струва, че е затворен в огромна огърлица, отрупана с безброй скъпоценни камъни. А навън го посрещна същата смайваща панорама на извисяващите се върхове, която са съзирали и мореплавателите през ХVІ в. на връщане от Новия свят. Техните пробождащи облаците остриета били първата гледка на родната земя и викът „Испа-ани-ия” се е понасял над каравелите от високо покачения на централната мачта вахтен. Все още се спори дали именно това е дало името "Върховете на Европа" или са наречени така още в дълбока древност в чест на сватбата на царя на Крит Астерион с Европа, дъщеря на финикийския цар Агенор.

Но всички са единодушни за красотата на региона с разлюлени ниви от царевица и пшеница, които тихо звънтят и развяват светлите си гриви от вятъра, за тишината и спокойствието, които изпълват дълбоките долини и обвиват самотните върхове. И ако всичко това ви се струва недостатъчно, нека добавя великолепната Fabada Asturiana. Ястието е известно в цяла Европа и се приготвя от местен вид едър боб, задушен в глинено гърне, заедно с опушени на дъбов дим наденици. Уверявам ви, че след подобно угощение човек е готов за всякакви подвизи - например да разгледа Овиедо и Авилес за един ден.

Според пътеводителите главната атракция на астурийската столица Овиедо е местната катедрала. Но ако се разходите по някоя от уличките, обграждащи храма, неизбежно ще се натъкнете на типичните само за местността барове, наречени "сидрериас", предлагащи силен испански сайдер. По-интересен е начинът на сервиране на питието, което се сипва от голяма височина, докато чашата се държи почти хоризонтално. Естествено, част от сидрата се разлива по пода и в чашата остават едва няколко пръста. Но ако си поръчате втори път, ще ви сипят по същия начин, и съответно ще получите същото количество... То пък, според традицията,  се пие на една или две големи глътки, веднага след поднасянето. Все пак трябва да се има предвид, че сидрата съдържа алкохол.

Озовавам се отново до катедралата (накъдето и да тръгнете в Стария квартал на Овиедо, в един момент винаги се оказвате пред нея) на площада с предвидимото име Plaza de la Catedral, заграден от средновековни сгради, издигнати от жълт пясъчник, с червени покриви, малки прозорчета и балкони от ковано желязо. "Катедрала де Сан Салвадор" е гордост за испанците, но не заради своята архитектура, а поради факта, че в нея са скрити много от ценните християнски реликви, донесени други части на страната. Причината е, че Астурия така и не пада под игото на маврите, въпреки многобройните нападения.

Но както обикновено се случва, истинската Северна Испания не е в градовете, а в техните околности. Местната туристическа камара е създала шест маршрута, които позволяват на случайно попадналия турист да види най-доброто от региона -  стари църкви, пресушени фонтани, порутени имения и, разбира се, традиционните "панера" - складове за жито издигнати на подпори (често до 2 метра). 

По един от тези маршрути стигнахме до Авилес - най-пленителния град в Астурия, третият по големина след Овиедо и Гихон. Очарователната архитектурата на стария му квартал е скрила под плаща на историята си паметници и културни шедьоври от най-дълбока древност. Но за разлика от други, подобни нему, той е жив, слънчев, шарен и изпълнен с живот - много от сградите са построени от светъл пясъчник, а други - боядисани в лимоненожълто, портокаловооранжево и карамеленокафяво.

Потънали в опияняващия чар на Стария град, замръкнахме сред древните му постройки и високите му зидове. Слънцето залезе зад камбанарията на църквата и в следващите няколко минути видяхме как Авилес се преобразява - светнаха газени фенери, електрически крушки, неонови светлини...,  иначе казано градът стремглаво преодоля няколко столетия и се озова в ХХІ век. Баровете отвориха врати, изниквайки сякаш от нищото (добре замаскирани зад средновековните порти), а улиците се изпълниха с местни, излезли да пийнат и хапнат... Миналото на Авилес изчезна, за да се събуди пак с изгрева на слънцето, когато ХХІ век отново щеше да отстъпи място на ХVІ и ХVІІ век.