Special Weekly

Me & You

Остров Сокотра, или назад във времето

Джипът застрашително вдига предницата си, задните колела изхвърлят тонове чакъл, докато буксуват в сипея. Най-накрая изпълзяваме нагоре по склона. Отвъд него ни очаква гора от "тамянови" дървета. Докато моят шофьор Ахмед Саид води борба на живот и на смърт с волана, истински се съмнявам дали винаги излиза победител, както ме уверяваше, преди да го наема на бензиностанцията. Той обаче се ухилва и натиска отново педала на газта, за да преодолеем поредния голям камък.

Пътят към картеровите дървета (Boswellia carteri), от които се добива тамян на йеменския остров Сокотра, не е от най-леките. След офроуд в стил "Париж-Дакар" най-после спираме на върха на хълм, обграден от ниски, чепати дървета, разперили кривите си клони във всички посоки. Ахмед приближава едно от тях и посочва кехлибарената капка, замръзнала върху кората - тамян! Местните правят разрези по стъблата на дърветата и на по-дебелите им клони и от тях изтича млечен сок. Той застива във въздуха под формата на жълтеникави гранулки. Това е смолата тамян, която съдържа от 4 до 7% ароматно масло. Отлепям едно зрънце и вдишвам острия, сладък аромат. После виждам как Ахмед го слага на езика си и повтарям примера му. Изведнъж умората от пътуването изчезва и там, под йеменското слънце, за един кратък момент усещам вкуса на Коледа.

Много Коледи са изминали от времето, когато Сокотра се е отделила като самостоятелна суша - по-точно 250 милиона. По онова време всички големи пространства на планетата били все още съединени и повечето от най-значимите форми на живот са се намирали в зачатъка на еволюцията си. Остров Сокотра се откъснал и с течение на времето тук са се формирали уникални флора и фауна.

Именно заради тях сега туристите идват на това място. До 1999-а Сокотра е достъпен само за товарни кораби. А от месец май до септември, когато мусоните си играят на гоненица из района, островът е изцяло откъснат от света. С изграждането на скромното летище Сокотра става притегателно място за хиляди туристи, които могат да ползват услугите на четирите хотела и на двете бензиностанции.

Привечер вече съжалявам, че не съм сред гостите на новите хотели, защото докато обикалям с Ахмед , разбирам, че не мога да разгледам острова само за един ден. Нито да се ориентирам без шофьор и гид. По простата причина, че на Сокотра има малко пътища, още по-малко табели, а картите изцяло липсват. Първите шосета, колкото и ефимерно да звучи тази дума на острова, са построени от йеменските власти през 2005-а. По тях минава някой и друг джип, с чиито пътници неизбежно "се засичаме" при втората или третата забележителност.

В стила на американските туристи тръгваме с висока скорост направо през дюната от бял пясък в посока към морето. После Ахмед подкарва автомобила по брега, вдигайки високи ветрила от вода, които ни опръскват от глава до пети. Накрая спира и нагазваме в топлата вода. Тя е с необикновен синьозелен цвят, а пясъкът е неестествено бял и ситен като дамска пудра. Плажът е с цвета на изгрева и е абсолютно пуст.

Тръгваме по брега, за да се насладим на феноменалния пейзаж: червена почва, бял пясък, накамарени на купчини сиви скали, които се губят в далечината. Ахмед твърди, че половината туристи, които идват на острова, са италианци, но се интересуват единствено от плажовете: "Идват, защото е нещо ново и евтино, а не защото е специално!" Французите и германците пък искали да разгледат чудесата на Сокотра, дори наемали камили и прекарвали цяла седмица в обиколки из планините Хаджер, които се извисяват в средата на острова.

Връщаме се в джипа и Ахмед отново вдига облаци прах, докато пълзим нагоре-надолу по хребетите. Празните пътища и безлюдните планини оставят у туристите погрешното впечатление, че Сокотра е едва ли не необитаем. Всъщност местните жители са 40 хил. и населяват предимно най-големия град тук - Хадибу . Останалите хора са пръснати в малки бедуински селца с каменни къщи, където се препитават от риболов и скотовъдство. Точно в такова бедуинско село спираме и ние, за да прекараме нощта. Няколкото ниски къщи приютяват голямо семейство и неговото стадо кози. На сутринта сядаме да закусваме с домакините. В средата на стаята шуми голям чайник, от който се разнася сладък аромат на черен чай. На обяд пък ни сервират тънки, прясно изпечени питки и голяма тава с ориз, сварен в козе мляко, който изяждаме с пръсти, както изисква обичаят.

Ахмед подхваща разговор с домакините на местния диалект, който се смята за един от най-старите в Близкия изток. Макар че не разбирам нищо, ми е интересно да слушам как звучи един език от времето на Исус Христос. Идва часът за молитва и над пустинната земя, над която се носи ухание на тамян, прозвучава дълга и тъжна мелодия. Чувствам се като във времената на Стария завет - в този момент нищо не ми напомня, че е ХХI век.

След като се помоли , Ахмед прибира молитвената си рогозка. Разделяме се с гостоприемните си домакини, за да се запознаем с флагмана на невероятната местна флора - драконовото дърво. Тези растения с формата на разтворени чадъри се срещат навсякъде из острова, но в националния парк високо в планините Хаджер има цяла гора. Оставяме джипа и продължаваме нагоре пеша. Пътеката едва личи и буквално скача от камък на камък, промъквайки се през ниски храсти, бодливи алое вера и вездесъщите кози барабонки. Когато най-сетне стигаме до целта, установявам, че тя не прилича много на гора, или поне на гъстите, мрачни лесове, обитавани от гигантските летящи гущери от приказките. Гората е рядка и слънчева, сякаш по склона се е изсипал лек дъждец от чадъри. През последните години този вид дива драцена намалява. Макар че възрастните екземпляри продължават да растат до 300 години, "младо поколение" липсва, среща се около крайбрежните скали или в най-недостъпните места на острова. Учените не знаят какъв е отговорът на тази загадка. Една от възможните причини е увеличаването на броя на козите в резултат на подобрения начин на живот на местните. Според друга версия "виновни" са промените в климата - по-малката облачност и по-силното слънцегреене пречат на семената на драцената да поникнат и те изгарят още преди да покълнат. Учените се тревожат, че този ценен вид скоро може да загине. Още повече че драконовото дърво расте само на Сокотра.

За сметка на това дивите портокали, които късаме направо от дърветата, за да обядваме, се срещат навсякъде из острова. Докато слизаме към джипа, е ред на Ахмед да ми зададе въпроса: "Защо, според теб, хората искат да идват на Сокотра?" Чувствам се объркан. Питането му е съвсем прагматично, но в напечената ми от слънцето глава прозвучава екзистенциално. Защо хората пътуват? За да открият нещо ново и непознато, разбира се. Но и заради гордостта, че са сред малцината, имали шанса да попаднат на острова. Както и заради измамната вяра, че присъствието им няма да промени уникалното явление, което са дошли да видят. Друг е въпросът колко дълго можем да поддържаме подобна заблуда. Или както отбеляза Ахмед: "Малкото туристи на Сокотра се оплакват от това, че виждат... твърде много туристи!"