Special Weekly

Me & You

Магията на Бекуи

Планини, потънали в зелени кедрови горички, изплуват от индиговото море и се издигат към синьото небе. Плажове с пясък, сякаш изсипан от дамска пудриера, опират в черните скали, обкичени с гирлянди от лози, между които като скъпоценни камъни проблясват сияйни орхидеи. Бекуи, най-големият остров от групата на Гренадините, е истинска знойна красавица, изпънала бронзовото си тяло на цели 11 километра. Плуващ свободно във времето и пространството, географски островът е хвърлил котва на 15 км южно от оживения Сейнт Винсънт и още се намира в ХIХ век. Тук времето е спряло, задрямало е в листата на палмите и тихо похърква, а обитателите му си живеят спокойно и безметежно, несмущавани от бурите на цивилизацията. Населението му от рибари, търговци, китоловци и техните семейства посрещат изгрева от малките си, резбовани къщички, боядисани в ярки цветове, подобно на лодките, завързани за дървения кей.

Утрото настъпва в листата на олеандъра, извил клони над малкото балконче на стаята ми, а първите слънчеви лъчи освобождават аромата на шоколад в цветовете му. Излизам навън и морето - ярколилаво, синьо, зелено и сребърно - грабва вниманието ми. И едва след малко започвам да забелязвам детайлите - трите босоноги момченца, тръгнали на риболов, нехайно преметнали бамбукови пръчки през рамо, малкото бежово куче, което ги следва по петите с оплезен език, жената, крачеща по улицата в пурпурночервената си рокля, понесла под ръка шест кафяви хляба, рибарят, който върти зелените гребла на дървеното си кану, отправяйки се към заложените в морето мрежи...

Наблюдавам пробуждащия се ден от масата си на открито в Plantation House Hotel, който се състои от 17 розови вилички, артистично разпръснати сред градината на реставриран плантаторски дом. Със своя скромен басейн и малък тенис корт Plantation House е най-луксозният хотел тук и в същото време притежава непринудената и отпускаща атмосфера на малките странноприемници.

От чучура на античния чайник потича плътна струя гъсто, черно кафе. Пълня чинията си със сочни резени папая, манго, ананас... набрани минути по-рано от хотелската градина. Вежливият собственик Джими Фиоре минава покрай масите и пита всеки от гостите с какво би могъл да му бъде полезен: Може би днес бихте искали да разгледате подводния свят около нашия малък остров? А може би желаете да прекарате един незабравим ден на Хоуп Бей? Вярно, че до него се стига трудно, затова пък плажът е вълшебен, а ние ще ви осигурим джип, с който да отидете.

След закуска поемам към Порт Елизабет, столицата на Бекуи. Утринното слънце още хвърля лъчите си по виолетовите води на Адмирълти Бей, образувайки дълги вериги от звездички по гребените на вълните. Въздухът е изпълнен с уханието на снощния дъжд, който се изпарява от листата на дърветата, напоен обилно с аромата на морска сол. Пътеката започва от Plantation House, спуска се до плажа и после се изкачва по вълнолома. Отвъд ресторанта Джинджърбред тя прелива в крайбрежната алея и човек трябва само да прекоси плажа, за да се окаже в града.

Търговската част на Порт Елизабет е изпъстрена с малки, шарени магазинчета с ажурни веранди. Между тях се вмъква бялата англиканска църква, гостоприемно отворила врати, зад които се виждат осем реда ръчно изработени сини пейки. До нея се намира книжарницата, която може и да е отворена, но може и да не е. Зависи. А зависенето зависи от много неща, както ми казва старият рибар, седнал да кърпи мрежите си на сянка под едно великолепно бадемово дърво с бухнали бели цветове. Зависи дали Дейвид ще е в настроение, дали днеска ще му се работи, дали ще получава някоя нова книга, дали ще му дойдат роднини на гости... а най-вече зависи дали е петък. Защо ли? Защото в четвъртък е Jump Up... А, ти дори не знаеш какво е Jump Up..., махва с ръка той и ме изоставя на произвола на съдбата.

Jump Up е най-голямото и невероятно нощно плажно реге парти, което човек може да си представи. Оглушителна музика, плата със скариди, тъмен ром и веселба до зори. В Plantation House също организират свой Jump Up всеки вторник, но истината е в оригинала на плажа - в групата с тенекиените барабани, която вдига шум до бога. Там хората танцуват направо на пясъка и си плащат на някой ресторант, за да им достави платата със скариди, омари, манго и папая, а бутилките с ром изскачат незнайно откъде и никога не свършват.

Тръгвам обратно към хотела и по пътя виждам вратата на книжарницата отворена. Поздравявам Дейвид, а той, чувайки името си, ухилва се и решава, че явно се познаваме отнякъде и затова се чувства длъжен да ми обърне специално внимание. Показва ми кутиите с резбовани раковини, примитивните рисунки на местните художници, имитиращи произведенията на първите заселници на острова, морски карти с червено кръстче, отбелязващо заровено съкровище, антични навигационни инструменти, извадени от потънали испански галеони...

Излизам навън с картата на Колумб, на която още не е отбелязана Америка, а само карибските острови. Подобно на много други места по света Бекуи няма документирана история, всичко се предава от уста на уста. И ако искаш да научиш нещо за миналото му на място, трябва да потърсиш добрите разказвачи - възрастни хора, които знаят приказки за далечни времена, люти битки и колониално владичество. Един от най-прочутите е Джефри Уолъс - стар морски вълк, потомък на Уилям Уолъс, шотландски военноморски офицер, заселил се тук през 1830 година. Той разказва страхотни истории - като деца всички се събирахме около него и го слушахме. Но вече е остарял и трябва да го хванеш в добро настроение, обяснява ми Синтия, съдържателката на поредното крайбрежно капанче, в което решавам да хапна печен на скара рак, полят с чесново масло. Затова мога да те запозная с дядо. Той е на 96 години и също знае много за острова, бърза да добави тя и се ухилва. А историите на Бекуи са много. И безкрайно красиви. Като самия остров.

nbsp;

nbsp;

nbsp;