Special Weekly

Me & You

Коловозите на чудото "живот"

Любителите на романтиката имат възможност да поживеят на самата "Шарганска осмица", наемайки стая в преустроената като хотел бивша жп-спирка. И да похапнат сръбски вкуснотии, поднесени от истински конобар, изтупан в черен панталон, бяла риза и папионка.
S 250 5ac5d570 e1e5 4203 8c1b 62957e5191e1
S 250 d2b9aa80 3218 4085 acd8 07d5bf1fec4b
S 250 d0b8724f b24f 4691 acd0 15042f8102fa
S 250 6ec83c56 bfcb 4bd4 98f4 354599a7045c

Скрита под  покривало в камионетката, без да знае къде отива, босненката Сабаха се озовава на една гара някъде високо в планината. Първото нещо, което тя вижда, когато махат покривалото, е гарата. А пред нея, онемял от красотата й, мокър до кости от дъжда, стои новата й любов, железопътният инженер Лука. По-късно Сабаха ще сподели с любимия си усещането за предопределеност на съдбата: Бог не е сляпа котка, за да не знае какво прави.

Сабаха е героинята от филма „Животът е чудо” на сръбския писател и режисьор Емир Костурица. Вътрешният диалог между автор и герой продължава и след филма, и в автобиографичната си книга „Смъртта е непотвърден слух” Костурица ще доразвие мисълта на Сабаха: „Любовта е нещо като влак, който сякаш лети към теб, тракат колелата, вагоните са все по-близо, а ти си вързан за релсите и си мислиш за онзи миг, в който нейният поглед те потопява в чувства, които заглушават звука на приближаващия се влак и болката, в случай че те сгази. И изведнъж заради тази любов ставаш безчувствен. Не чуваш и не виждаш нищо. Едва по-късно разбираш, че влакът не е съществувал и нещата с любовта са една голяма тайна.”

В живота и творчеството на Емир Костурица, или Неманя, както той е приел да се казва след покръстването си преди десетина години, любовта е изумително важна  част от реалността. В тази реалност се случва бял кон да влезе през вратата на стаята, за да се увери с големите си мъдри очи в тайнството на приютилата се там любов. Тя е такава мистерия, че човек не може да си обясни как е възможно котка и куче да забравят генетично заложената им вражда и кротко да стоят редом, вперили поглед в ложето на стопаните им, забравили всичко заради чудото на своята обич.

Влакът, също както любовта, съдбовно пресича с коловозите си живота на Костурица. Още от детството му, когато бълващ облаци пара, локомотивът се задъхва под тежестта на вагоните и бавно преминава под надлеза в родния му квартал Горица в Сараево. По-късно, понеже не е сляпа котка, животът отново ще го отведе на коловозите, за да му покаже, че всички влакове се движат само в една посока - любовта. И тогава Костурица ще направи един от най-забележителните си филми „Животът е чудо”, с който ще каже на света, че нищо не може да попречи на обичта между двама души с различни религиозни вярвания - дори и войната, водена в името на категоричното им противопоставяне.

Гарата, на която се озовава Сабаха, се нарича "Голубичи". С тази звучна, приличаща на целувка дума, сърбите наричат влюбените двойки. Нещо като нашенското гълъбчета, но с далеч по-голям емоционален заряд. "Голубичи" се намира на релси, които някога са били част от жп линията, свързваща Босна със Сърбия. Някога, когато любовта между различните народи е била жива, и разстоянията не са били пречка за нея, особено след националния подем в Сърбия след войната с Турция през 1876-1878 година. От тогава сърбите се хващат на работа и свързват Белград и Ниш с железница, а през 1907 г. започват продължението и към Босна. През 1912 г., малко преди да избухнат поредицата балкански войни, жп линията от Ужице през Мокра гора до границата с Австро-Унгария, която по онова време анексирала Босна, е готова.

През 1916 г. работата по линията продължила с изграждането на 9 км релсов път до подножието на връх Шарган. В края му днес се намира "Девети километър", началната спирка на жп линията "Шарганска осмица", която десетилетия по-късно ще привлече интереса на Емир Костурица като магнит и тук той ще заснеме своята ода на любовта "Животът е чудо". И за да създаде дом за несретните влюбени "голубичи" Сабаха и Лука, ще вдигне сградата на гара, такава каквато си е представял.

С разпадането на Югославия, започнало с отцепването на Словения и Хърватия през 1991 г. и избухването на продължителната братоубийствена война между народите, населяващи страната на друже Тито, обаче коловозите сякаш почнали да се разминават, а разстоянията ставали все по-далечни. А разпоредените от генералния секретар на НАТО Хавиер Солана бомбардировки над Югославия на 24 март 1999 г. буквално ги взривяват.

Същата година група ентусиасти решават да възстановят дейността на линията "Шарганска осмица", която днес е част от мистерията на националния парк "Мокра гора" и е наречена така заради извивките на релсовия път. Очевидно това е апотеоз на прословутата сръбска непреклонност, каквато между другото виждаме и в поредицата незабравими образи от филмите на Емир Костурица. Непреклонност, която звучи като "й...м ви майку фашистичку" - изречено, разбира се, с цялата страст към живота, каквато е присъща на нашите западни съседи.

И ето че на релсите на "осмицата" каца същият влак, който някога в детството на Емир е пуфтял върху коловозите под надлеза в сараевския квартал Горица. Наричан с присъщата на сърбите любов към всичко одухотворено и неодушевено "Чиро", днес локомотивчето тегли четирите си дървени вагончета из жп серпантините в планинските ридове на Мокра гора. "Чиро" тръгва от първата спирка "Мокра гора", където поетичните души могат да намерят подслон в преустроената като хотелче гарова постройка. Оттам влакчето бавно, но упорито катери дългия почти 16 км път, преминавайки през 5 моста, 22 тунела, преодолявайки понякога наклон от 18 градуса. И така до последната спирка "Витаси".

Когато Костурица за първи път  обходил района в търсене на място за снимките на филма си, той бил покорен от неописуемата красота на планината. От височината на спирка "Ятаре", близо до която изградил и романтичната "Голубичи", той огледал околните планински била и тогава видял насреща окъпан от слънцето хълм. Местните хора го наричали Мечавник може би заради прочутите мечки от околните планини Златибор, Шарган и Тара. "Гледах го в продължение на часове. Гледах Мечавник със завист, голия хълм, без нищо на него, но както ми се стори , с много слънце.", спомня си този ден Костурица. 

В този миг, с много слънце и любов, е бил заченат прословутият "Дървенград" или "Мечавник", както също е известен. През януари 2004 г. на хълма вече се издига дървена църква, наречена на един от най-почитаните сръбски светци свети Сава. Около нея започва и изграждането на екологичния град на Костурица, в чиито основи той вгражда идеята си за "всеобщо добро".

Днес това "добро" отстои само на половин час пеша от спирка "Мокра гора". До замисления като оазис на духовността "Дървенград" води пътечка, виеща се през ухаещи на диви цветя полянки и гори, пълни с играещи слънчеви зайчета. И неусетно пречистеният от кислород и диви аромати пътник стига до центъра на съвършения според Костурица живот извън шашавото ни всекидневие.

Неслучайно той кръстил всяка улица, къща и обществена постройка тук на името на някой от неговите кумири, оставили трайна следа в историята на човечеството. Има улици "Федерико Фелини", "Иво Андрич", библиотеката пък носи името на автора на "Дервишът и смъртта" Меша Селимович, един от най-известните югославски писатели. На централния площад близо до църквата "Свети Сава" е разположен и кинотеатърът "Стенли Кубрик". На площад "Диего Марадона" се намира заведението "Висконти", има галерия "Капор" и "Капор бар" на името на писателя Момо Капор. Ликовете на Че Гевара, Юрий Гагарин, Джоко Росич и Марадона пък са изписани по стените на дървените къщи за гости...

"Мечавник" е далеч, далеч от всичко, казва Костурица. Когато крачиш по покритите с дървена настилка площади и улици в дървения град, благоговееш от тишината и чуваш писъка на сокола, носещ се над централния площад. Единственото място, където посетителят се сблъсква със светската суета, са дървените врати на градския затвор, наречен "Хуманизъм и ренесанс". Това обаче не е място за наказание, а за размисъл. През изрисуваните решетки ни гледат ликовете на президента Джордж Буш и някогашния шеф на НАТО Хавиер Солана. Буш е политикът, който заради войните в Югославия, Ирак и Афганистан никак не се побира в представата за всеобщото добро. А Солана ще остане в паметта на сърбите и цяла Европа като човека, отворил люка за дъжда от бомби над бивша Югославия.

Доброто и прошката обаче царуват и тук, придружени от щипка хаплива ирония. Вместо ВИП-затворници тук на хлад и в тъмнина своята съдба очакват увиснали свински бутове и щайги с пресни екозеленчуци. Преродени като вкусни мезета, те се появяват на масите в близката кръчма. Там на чаша блага дюлева ракия гостите на "Дървенград" с радост споделят философията на Костурица, че животът е чудо.