Special Weekly

Me & You

Гватемала и Хондурас – приключението продължава

В предишния брой ви разказах за приключенията ни в джунглата на Гватемала и един от най-важните центрове на маите - Тикал. Авантюрата ни обаче продължи на юг. Спуснахме се към старата столица на Гватемала - Антигуа, един от най-добре запазените колониални градове, където времето сякаш е спряло преди 300 години. Някога е Гватемала е била третата по важност испанска колония в Америка. Основана през ХVI век в земетръсна зона и разрушавана няколко пъти, Антигуа все още пази множество манастири, дали убежище на над 30 монашески ордена, красиви катедрали и сгради в типичен испански стил.


Може да се каже, че градът е едно бижу, съхранило се в световната съкровищница. Тесните калдъръмени улици още носят ехото на конските копита, кокетните балкончета са една невероятна препратка към времето, когато дамите са прекарвали голяма част от всекидневието си, показвайки се на случайно минаващите под прозорците им ужажори. Докато се разхожда из колоритните улички на Антигуа, човек неволно се пренася назад във времето и то сякаш спира. Може би защото и до ден днешен градът се е запазил тих и приветлив - с множество фонтани и площади, с пъстроцветни уханни дървета, с усмихнати и спокойни хора и тук-там ръчни колички със зеленчуци или карети за туристи. Един ленив обяд в скрития от външния свят вътрешен двор на гватемалска къща носи огромно удоволствие. Антигуа е пропита от типичната атмосфера на испанските колониални времена ndash; от улицата се виждат само пъстри къщи с долепени плътно една до друга фасади. Но когато вратите на някоя от тях се отворят за теб, попадаш в една омагьосваща приказка - вътрешният площад, наречен патио, е оазис за сетивата ndash; буйна зеленина, множество пойни птици в красиви клетки, мебели, изкусно изработени от ковано желязо, невероятни картини от италиански мозайки по пода и стените. Определено един ден, прекаран в лентяйстване в този град, е като мехлем за душата. На онези, които не са притеснени финансово, бих препоръчала да отседнат в един невероятен местен хотел, разположен в бивш манастир.


Не можехме обаче да стоим и вечно да се наслаждаваме на гигантските папрати, висящи по покривите по 2-3 метра. Приключението ни продължи с вулкан. При това действащ. Голяма бе изненадата ни, когато пред хотела спря шарен автобус, като онези, с които сме виждали по филмите да се придвижват местните жители. Беше ldquo;отпреди Балканскатаrdquo;, както казваме - стар и раздрънкан, но пък толкова изящно изрисуван и декориран, че му простихме неудобствата. По-късно, когато започна същинското изкачване, разбрахме защо сме с такъв автобус ndash; никое друго возило не би издържало на предизвикателствата на подобен път. Гледките наоколо бяха както винаги смайващи, но скоро идилията свърши. Трябваше да продължим пеша. Аз съм доста активно живеещ човек - ходя редовно в планината, танцувам в групи за аматьори, но това, което ме чакаше тук, ме изненада.


Оказа се, че ни предстои около тричасово изкачване по наклон от около 45 градуса в горещата и влажна джунгла. Който не го е правил, няма да разбере за какво става дума. Допълнителната трудност идваше и от това, че групата ни беше сборна. Участниците в нея бяха основно американци на около 25 години, които сякаш бяха освирепели от идеята да стигнат колкото може по-бързо горе. В началото се опитвах да следвам темпото, но на 20-ата минута се отказах. С дъщеря ми Алекс решихме да се забавляваме и да извлечем максималното от деня. Вторият водач, един много симпатичен възрастен индианец, остана с нас и започна да ни разказва за растенията и живота в тази част на света. Освен това ни показа едно растение-чудо - когато започнеш да смучеш и дъвчеш стъблото му, тялото ти се зарежда с течност, енергия и свежест. Вкусът му е на лека цитронада, с нотки на нар. Беше толкова сочно и приятно, че с удоволствие си го дъвкахме до горе. За съжаление не можахме да се изкачим до кратера и да надникнем в казана с лавата, защото ден по-рано вулканът се беше активизирал и изхвърляше гъсти сажди с лек тътен. Стигнахме до средата на горната част на конуса, там, където няма живот. Само сива вкаменелост. Гледката е смразяваща, но в нея има и нещо много интригуващо и истинско. Определено бих се качила отново на вулкан. Онези специални мигове, когато поседнах да съзерцавам невероятната гледка и да остана насаме с Вселената, бяха наистина уникални. Седиш в тишина, земята под теб къкри, докосваш лавата около себе си и усещането, че бездната под теб всеки момент може да се продъни, сякаш няма значение, защото ти си нещо много по-велико от природата. Ти си природата и тя не е заплаха за теб. Искрено пожелавам на всеки поне веднъж да се докосне до тази стихия.


След невероятното преживяване вечеряхме с нашата партньорка. В един момент тя се оплака, че германците и американците, основните й партньори, са си анулирали програмите за Гватемала. Зяпнах от учудване: ldquo;Защо?rdquo;. ldquo;Заради размириците естественоrdquo; - отговори тя. Гледах тъпо: ldquo;Какви размирици?rdquo;. Бях тук вече цяла седмица, но не бях усетила и повей от опасност. А Елке невинно каза: ldquo;Ами от време на време нападат туристически автобуси, особено по трасето Антигуа - Копанrdquo;. Сега вече съвсем изтръпнах. Без да съзнава, Елке ме беше паникьосала здравата. Освен това добави: ldquo;Затова всички туристически фирми изпращат автобусите си сутрин в 4.00 часа, когато полицията осигурява пунктове за проверкаrdquo;. Още по-зле. Значи терористите знаят точно кога да нападат. За кой ли път по време на това пътуване си казах: ldquo;Грациела, с кой акъл подлагаш детето си на такива рискове?rdquo; Но трябваше да запазя самообладание, за да не разбере дъщеря ми, че съм тотално паникьосана. Времената бяха други, нямаше кредитни карти, пътувахме с ldquo;кешrdquo;. На сутринта разделих парите в двата си чорапа, сложих си маратонките и си казах: ldquo;Ако ще се мре, ще се мреrdquo;. Искрено се надявах, ако се появят онези с маскировъчните униформи и автоматите, поне да ни избият по-бързо, за да не се налага да гнием в джунглата като пленници и да се гаврят с нас. Оказа се обаче, че опасността е съвсем на друго място. Тръгнахме по тъмно в дъжда по магистрала. След около час обаче се отклонихме по тесен планински път. Дъждът се усили, но гледките бяха невероятни. Толкова обичам приключения с опасности, че на мига забравих за партизаните. По пътя ни имаше такива свличания на огромни канари, че пред тях терористите ми се сториха аматьори. Дъждът се лееше като завеса, по пътя се образуваха реки от червена кал, а падналите камъни бяха с размера на камион. С Алекс обаче истински се забавлявахме. Може би защото подсъзнателно сме сигурни, че природата никога не би ни причинила зло. Беше вълшебно пътуване и в момента, в който пресякохме границата с Хондурас, слънцето изгря, а 10 минути след това бяхме пред портите на Копан - друга светиня на маите от Мезоамерика. Слънцето грееше високо в небето, огромните кресливи папагали прелитаха ниско над главите ни и се гласяха за снимка по клоните на дърветата гиганти. Как да не обичаш живота?


Копан се смята за едно от най-важните средища на маите, чийто строеж започва през V век, а през следващите 200 години долината претърпява сериозни промени. Изследвайки руините, видяхме огромен комплекс от няколко площада и множество храмове, построени на различни нива. Долината е обградена от гористи планини, небето е чисто и можеш да наблюдаваш сенките на облаците, преминаващи над планините и тютюневите полета. Джунглата, която ни заобикаля, е гъста, висока и изпълнена със звуците на живота, който кипи в нея. Разгледахме храмовете, акропола, разделен на два площада, тунелите под него, дълги няколко километра, игрището (второто по големина в Централна Америка), главния площад и за момент се пренесохме в света на маите. Докато се провирахме през въздушни корени и се пързаляхме по потъналите в мъх древни стъпала, най-сетне срещнахме и дългоочакваните образи, родени във въображението ми - мъжете с автомати и маскировъчно облекло. Само че този път те бяха от ldquo;добритеrdquo; и се грижеха за нашата сигурност. Разбира се, че се снимахме с тях.


Денят ни завърши с разходка из местния пазар, където се натъкнахме на бамямутант и на още много интересни неща. Някои от познатите ми често ме питат: ldquo;Защо водиш малко дете по такива места?rdquo; Как да им обясня - няма знание или наследство, по-велико от това да дадеш на един млад дух усещането за живот. А животът е най-жив именно в моментите, които спират дъха ти.