Special Weekly

Me & You

Гватемала

Тикал и Сейбал - Земя на джуннгли и изчезнали цивилизации

Гватемала винаги е привличала жадното ми за приключения въображение и най-накрая съдбата ми се усмихна. Успях да организирам времето си и се запътихме с дъщеря ми Александра (тогава на 11 г.) на вълнуващо пътешествие.


Разбира се, започнахме с Тикал - най-големия град на цивилизацията на маите, сега сред обектите на ЮНЕСКО. Основан около IV в. пр. Хр., градът изживява своя апогей през класическия период на маите (200-900 г.) до изоставянето му през Х век. Името идва от езика на итца-маите и означава ldquo;място на гласоветеrdquo; и е дадено на града през ХIХ в., когато е открит.


Разглеждаме основните шест пирамиди с характерните за Мезоамерика стъпала. Въпреки нечовешката жега и влага (все пак сме в джунглата) се изкачваме на всички пирамиди, на които е разрешено, а някои са над 60 метра. Всеки път, когато се намираш на място, свързано с други времена и други измерения, чувството е завладяващо. Ако си истински отворен за историята и приключенията, те неминуемо стават част от твоето изживяване. Жалко е, че повечето хора пътуват, за да научат фактите, а не за да усетят вибрациите на мястото, да изживеят енергията му и да го направят част от себе си. Когато покориш пирамида и седнеш на върха й, за да огледаш ldquo;земите сиrdquo; и да осъзнаеш вечността, всичко останало губи своя смисъл и ти се превръщаш в частица непреходен космос, оставен на безпредела. А когато се върнеш от своето общение с Божественото и започнеш да гледаш на света отново с очите на обикновен човек, веднага разпознаваш онези, които са изживели нещо подобно, и другите, които са дошли само да се снимат и да се хвалят пред приятели.


Донякъде съжаляваме, че нямаме повече време, за да се пропием с атмосферата, а дъщеря ми да се полюлее малко повече на лианите, в които се влюби, но няма как... джунглата зове. Чака ни следващото предизвикателство - място, наречено Сейбал. Колегите ми от Гватемала го бяха включили в програмата ни, макар че туристите не го посещават често. Държаха да го видя, защото било уникално. След час-два по прашни пътища стигнахме до спокойна река, наречена с невероятното име Пасион (страст). Край няколко дървени бараки, изпълняващи ролята на бар-пристанище, се натоварихме на една също дървена лодка с мотор и заедно с двойка италианци поехме към неизвестното. Тук е моментът да спомена колко се възхищавам от дъщеря си - за нея, макар и калена в трудни приключения, това беше първа среща с джунглата.


Онези, които са навлизали в дълбоките дебри на южноамериканската селва, знаят какви опасности крие тя и какво предизвикателство може да бъде за нервите дори на възрастен човек. Александра обаче се държеше смело и даваше всички признаци, че се забавлява nbsp;прекрасно! Докато лодката пореше водите и вятърът обливаше телата ни със свежест, ние се прехласвахме по птиците и кайманите наоколо, неосъзнаващи наближаващото истинско изпитание. В момента, в който намалихме и спряхме, разбрахме колко прав е бил водачът ни, като ни предупреждаваше да се намажем обилно с лосион против комари. Тъй като и италианците, и аз бяхме ldquo;експертиrdquo; по джунглите, не се разтревожихме. Разбира се, че в тропическите гори има комари, но никой не е умрял от тях. Така де... поне ако не хване малария. Оказа се обаче, че никой не беше подготвен за тази инвазия от жужащи насекоми. Тук не просто имаше комари - те бяха на облаци, които ни обгръщаха. Преодоляхме първия шок, като приложихме простото правило - ако не можеш да промениш нещо, просто го приеми и не се бори с него, за да не влошаваш нещата.


Тогава забелязахме на какво невероятно място се намираме - наоколо имаше дървета гиганти. Гиганти на ръст, гиганти на ширина, гиганти като излъчване. Вървяхме като хипнотизирани сред гъстата гора, която не само бе джунгла, а сейбал. Сейбата е националното дърво на Гватемала. То достига 40-50 метра и живее над 1000 години. Всички дървета наоколо бяха хилядници. Каквото и да казват хората, за мен цената, която плащам с личния си дискомфорт, за да посетя подобни места, е абсолютно нищожна в замяна на това, което получавам. Въпреки че на следващия ден Алекс откри по тялото си 61 червени подутини от ухапванията (моите не бяха по-малко, само че не ги преброих). Нищо не може да пресъздаде чувството, което те nbsp;обзема в подобна гора. Вървяхме в захлас, а около нас се носеха ужасяващи звуци, сякаш ръмжаха освирепели гладни лъвове. Имахме усещането, че всеки момент ще бъдем изядени. Водачът откровено се забавляваше с нас, бледоликите. Оказа се, че това са особен вид маймуни. По-нататък видяхме пяковите дървета - изключително високи и гладки, с бяла кора, чиято корона прилича на пипала на тарантула. Маймуните бяха на земята около тях и благородно ни позволиха да ги разгледаме. Както в повечето случаи, се оказа много шум за нищо - бяха малки същества, високи не повече от 50 см, които реват като хищници, макар че се хранят само с плодове!


Разгледахме градските руини от предкласическия период (ок. 800 г. пр. Хр). Предполага се, че в началото на Х в. броят на местните жители е бил 10 хиляди. Малко по-късно, през 930 г., те напускали града, за да не се върнат никога повече... До ХIХ в., когато жадни за сензации учени го ldquo;откриватrdquo; отново след 900 години, напълно завладян от джунглата. След като научихме историята на мястото, индианецът реши да ни даде една ldquo;екстраrdquo;. Наведе се над една голяма дупка и започна да издава странни звуци.


След малко от там изпълзя голяма, тлъста, космата тарантула! Нашият човек я взе нежно и я сложи на ръката си. Доста бързо се отдалечихме към лодката. Още повече че беше започнало да вали. Скоро ръменето се превърна в душ. Едвам се качихме в лодката, дадоха ни найлони да се завием, защото от скоростта дъждът се превърна в режещ бръснач. Аз и Алекс седяхме на носа с гръб по посока на движението, а италианците срещу нас. По едно време видяхме как очите им се разширяват от ужас, а лодката забавя ход и се приближава към брега. Гледаха като вцепенени нещо зад гърбовете ни. Обърнахме се и видяхме върху куфара ни, на две педи от нас, огромна тарантула. Явно бяхме нарушили спокойствието й... Индианецът спря лодката, прекрачи ни, взе я спокойно и я сложи върху един храст. Малко по-надолу оставихме щастливите наши спътници да си тръгнат и продължихме сами към обещаната ни най-добра лоджа за настаняване в района. По пътя минавахме през разклонения на реката, които тънеха в най-гъста растителност, на моменти трябваше да проявяваме акробатични умения, за да не ни удрят клоните на храстите. Пътувахме около два часа и в късния следобед, след лагуни с чаплии вирове с каймани, пристигнахме в... луксозната лоджа. Ставаше дума за няколко бунгала в гората, погълнати от тропическата растителност, вмирисани от влага и мухъл, с паянтови врати, несигурни мрежи вместо прозорци и балдахини с дупки по изтърбушените легла. Но най-страшно се оказа, че бяхме единствените гости в лагера. А целият обслужващ персонал се състоеше от един човек, който е рецепционист, камериерка, носач, готвач и пазач. И нашият гид, който беше дал явни знаци, че ме харесва и в библейски смисъл. Трябваше спешно да се измъкнем оттук, преди да е станало късно. Едва тогава осъзнах, че се намирам в средата на южноамериканската джунгла, в страна с постоянни размирици и партизани, с малката си дъщеря, двама ldquo;надеждниrdquo; индианци и никакъв обхват на мобилния си телефон. С цялото си спокойствие и важност попитах имаме ли време да стигнем обратно до ldquo;пристанищетоrdquo;, преди да се стъмни. Казаха, че ще е на ръба, но реших да поема този риск и се разпоредих куфарите да се качат обратно в лодката и незабавно да се върнем. Добре че навремето баща ми ме посъветва да завърша испанска филология, та поне от гледна точка на езика се чувствах у дома. Успяхме да се доберем до най-близкия град Флорес по тъмно и се настанихме в ldquo;най-луксознияrdquo; хотел... Едва след това преживяване открихме колко сме били глезени, предявявайки претенции към хотелите до момента!


Приключението ни продължи със старата столица на Гватемала - Антигуа, и Копан в Хондурас, но за това ще ви разкажа в следващия брой.