Special Weekly

Me & You

Мавриций - бижуто на Индийския океан

Разбуди ме дрънченето на веригата, спускаща се през обшития с ламарина кръгъл отвор в предната част на яхтата. Бяхме преминали от царственосиньото и виолетовото на дълбоките води в синьото като крило на сойка на плитчините и котвата се заби в пясъчното дъно. Повдигнах се на лакът от бака, където бях задрямал по време на пътуването под жаркото слънце на Тропика на Козирога. През борда напред се виждаше лъкатушещият  шал от млечнобяла пяна, който обгръща рифа около острова. На свой ред коралово укрепление го обграждаше, образувайки обширна плитчина, в която вече се бяха събрали и други лодки. По палубите им се виждаха богати европейци с бронзов загар и коктейли в ръка за разсънване. По-рано пристигналите вече се бяха разположили на плажа на Синия залив, покрит с бял, изваден сякаш от дамска пудриера пясък. Натам се бяхме насочили и ние. Намирахме се на Мавриций -  далечен, изолиран и пълен с тропически съблазни с постоянен  целогодишен климат от 25°С, дълги ивици с мек, ситен пясък, прозрачни води с оттенък на аквамарин, малки, спретнати горички от дървета личи, безкрайни полета от захарна тръстика, терасирани чаени плантации, карамеленокафяв ром и възможности за улов на риба-меч. Островът е известен отдавна като Перлата на Индийския океан и от десетилетия е сред най-елитните места за почивка на богатите и известните. Вулканичната скала в кралскосиния Индийски океан, пазена от огромен, начупен с времето коралов пръстен, започва своя възход през втората половина на ХХ в., когато на него се настаняват хотелските вериги One&Only, Hyatt, Oberoi,  Mövenpick и Four Seasons, привлечени от отдалечеността и усамотеността на острова. Британският принц Уилям, принцесата на Монако - Стефани, писателката Дж. К. Роулинг и актьорът Робърт де Ниро са само част от звездите, които обичат да отсядат на Мавриций.  

Пристигнах в хотела в Гранд Бая привечер, така че когато поех със служител от рецепцията към моето бунгало, пътеките бяха осветени от фенери, закачени по стволовете на палмите. Имах чувството, че съм се озовал в някакъв неземен, нереален свят. Първата ми работа бе да захвърля куфарите, да запаля моя фенер и да седна на верандата. Нощите на Мавриций са тъмни и екзотични като двойно препечен ром, а бризът, който се носи от океана, е лек като дъха на котенце.

За мнозина Гранд Бая е просто място за разходка на гостите от близкия  Роял Палм Ризорт – рядко скъп курорт, в чиято книга за гости фигурират имената на бившия френски президент Жак Ширак и още куп знаменитости от политическия и финансов елит на Европа. Но аз избрах Гранд Бая поради друга причина - оттук щях да изследвам целия остров, без да пропусна нито едно място. А и беше подходяща изходна точка за първото ми пътешествие - Ил-о-Сер, късче суша на 15 минути път с лодка от източния бряг на Мавриций. Репутацията му на елитна дестинация "се помпаше" от Ле Туесрок - ултралуксозен петзвезден курорт.

Рано сутринта, аз и още няколко гости на околните хотели се настанихме в един микробус, за да поемем по посока на изгряващото слънце. Докато се спускахме надолу покрай квадратните ниви, засети със захарна тръстика, върху всеки достъпен участък от равна земя научихме една малка, но много важна подробност. А именно, че цялата земя на Мавриций, дори тази, върху която са изградени огромните хотели, е публична собственост. Така че Ле Туесрок, или която и да било друга верига, може и да са заграбили най-възхитителните плажове, но де факто не могат да изритат от тях никого. Така че "ще прекараме там цял ден и те нищо не могат да ни направят", заяви нашият гид. Прехвърлихме се на моторницата и след 20 мин. тя заби нос в белия плаж, превзет от чадъри и шезлонги, на които пишеше: "Само за гости на Ле Туесрок". Гостите са всъщност хора, които  отиват да прекарат известно време на друго място, така че си постлах хавлията под един от чадърите без никакви угризения. Само след минута дотича облечен в бяло служител и ме попита дали съм отседнал в хотела. Поклатих глава и му се усмихнах, вместо да се стресна и да скоча да си ходя. Той очевидно разбра, че съм запознат с правилата и след като погледна виновно наляво и надясно, се завъртя и си тръгна.  А аз останах под чадъра.

Скоро пристигнаха и други, запознати с правилата, и плажът се препълни с почитатели на слънчевия загар. Дрехите паднаха, някои горнища на банските - също, и въздухът се изпълни с аромата на кокосово масло, с което се мажеха французойките. Някои се разположиха по черните камъни от застинала лава, потъващи в морето, наследство от вулканичния произход на острова, други окупираха плажните барове, поръчвайки си прозрачни коктейли с резенче свеж лимон на ръба на чашата, трети нападнаха сувенирните магазини, за да си купят бутилки ром, дървени фигурки на индийския бог-слон Ганеша или птицата додо, изчезнала от местния пейзаж след пристигането на холандците през ХVII век.

След като прекарахме почти цял ден под в сянка на палмите или в бистрата като джин вода, нашият гид изсвири със свирката и скоро миниванът ни отново се изкачваше обратно на север. Нашият хотел бе осветен от пламъците на факли, хвърлящи срамежливи отблясъци по тръстиковите плажни барове, около които се вихреше истински купон - с надута докрай музика, а хората танцуваха боси в пясъка. И всичко това - транспорт, храна, пиене и петзвезден плаж – за 750 рупии (25евро) на ден.

Следващото пътешествие към южната част на острова ми излезе малко по-скъпо. На улицата пред хотела се заговорих с един таксиметров шофьор, който се съгласи да ми бъде екскурзовод за 1500.  Раджив ми се кланяше с типичната индийска учтивост, благодарейки, че съм избрал именно него за водач сред всички останали. Истината бе, че той ми се видя най-малко съмнителен и с най-здрава кола. След половинчасови напевни уверения, че съм направил правилния избор, най-после излязохме от града и се задрусахме покрай плантации от дървета, натежали от пурпурните плодове личи, полета със захарна тръстика, села с ламаринени и дървени къщи и тълпи от жени, облечени в пъстроцветни сарита, заобиколени от деца, кучета, кокошки, кози, крави. Над всички селища се носеха благоуханията на плодове, цветя и билки, оставени да съхнат на слънце.

По едно време Раджив обяви, че сме пристигнали в чаената плантация от XIX век "Боа Шери". Приведени над храстите работници изпъстряха зелените поля, мятайки откъснатите листа в големи кошници на гърба си. Всяка година около 3 хил. т листа се превръщат в 600 т чай, част от който се продава на Стария континент чрез базираната в Париж престижна марка "Мариаж Фрер". След дегустацията на произвежданите от "Боа Шери" напитки двамата с Раджив потеглихме отново, този път към религиозния център Гро Баса.

Когато в далечината се появи тридесетметровата фигура на мъж с кобра, увита около врата, тризъбец в ръката и маймунки, подскачащи в краката му, Раджив съобщи: "Пристигнахме. Това е Шива."”

Зад Шива се разливаше голямо, тихо езеро, заобиколено от храмове, разположени по брега му. Гро Баса е най-свещеното място в Мавриций. Докато го разглеждахме, камбаните в най-близкия нас храм забиха и въздухът се изпълни с лютив тамян. Вярващите хиндуисти се наредиха на опашка, за да бъдат миропомазани с червена точка на челото. Навсякъде се чуваха напевните молитви, отправяни към Шива, от които целият храм вибрираше. Към нас се приближи хиндуистки свещеник и ни покани да се присъединим. Раджив му обясни, че съм християнин, а той отговори: „Мавриций е богат и силен не заради многообразието си, а заради единността си; заради хората си, традициите, културата, ритуалите, наследството, което имаме. Наследството е от цял свят - тук има християни, будисти, мюсюлмани, индуси… И всички са толерантни един към друг. Ние желаем мир. Заповядайте." След което прокара лично палеца си с червена боя по челата ни, а Раджив отбеляза, че това е голяма чест. Оттук нататък, добави той, никакви злини не могат  да ме стигнат.

Прибрах се в хотела, където ме изгледаха малко странно заради червената точка, и седнах в открития бар с изглед към океана. Ветрецът гиздеше синята вода с бели цветя от пяна, сред които потъваше пурпурното слънце. Палмите му махаха за сбогом с нарязаните си листа, а аз през цялото време усещах влажния отпечатък на челото си и имах чувството, че се пречиствам.