Мариус Донкин на 70!

В живота няма случайни неща. В годината, в която Народният театър „Иван Вазов“ чества 170 години на своя патрон, неговият директор Мариус Донкин отбелязва своята 70 годишнина. Тази вечер (на 13 февруари), по случай рождения си ден той ще изиграе моноспектакъла „Господин Ибрахим и цветята на Корана”, а с него на сцената ще излезе авторът на пиесата – Ерик-Емануел Шмит.

 

С тази роля Донкин печели наградите „Кристален ангел“ на Фестивала „Видлуння“ в Украйна, Голямата награда на „Албамонофест” в Албания и „Gran Prix” на ІХ международен фестивал на монодрамата в Битоля, Македония.

От „Господин Ибрахим и цветята на Корана”Донкин обича да цитира:

„Това, което даваш, е твое завинаги. Онова, което запазваш, е изгубено завинаги”

А за самия спектакъл казва: „Това не е представление, а всесърдечна изповед и разговор с хората. Затова за мен всяко излизане на сцената е различно.“

 

Ето и други цитати от Мариус Донкин:

За баща му

Веднъж татко боледуваше и аз му казах: „Татко, независимо, че е пости, и в религията е разрешено в подобен момент да се подкрепиш“, а той отговори: „Не може, моето момче, едно да говориш, а друго да правиш. Независимо дали някой те вижда или не.”

 

За връзката театър – църква

През 50-те години ходех на църква. Причината бе моят баща, който беше свещеник, а и, от друга страна, тогава да се ходи на църква беше забранено. А когато нещо е забранено, то трябва да бъде постигнато. Преди богослужението всичко е като в театъра – човек отива доста по-рано, за да се подготви, да се съсредоточи, да си стопли гласа, да си вземе дрехите, да получи благословение, да се облече.

 

За училището

В моето детство в училище имаше кръжоци по всичко – театър, рецитация, български език, история, химия. Така детето има възможност да вкуси от всичко, но най-важно е основното зърно, онова, което си го има в човека.

 

За любовта

Любовта е единственият път към спасението. Честността е сред най-важните съставки в рецептата за семейно щастие.

 

За таланта

Талантът – това са неща, които човек може да възпита – дисциплина, организация, глас, дикция, фигура, пластика, ритмика. Дарованието е друго. Даровитият е дарен.

За работата в театъра

В театъра можеш да се научиш от всеки – особено от хората, които принципно не се виждат на сцената и не могат да получат директна благодарност за това, което вършат. Но са изключително важни хора – сценичните работници и служителите, които отговарят за гардероба, за осветлението, за музиката. Възрастните актьори са ми казвали, че ако по време на репетиция тези хора стоят отстрани и гледат, то не трябва да се притесняваш – всичко ще е наред. Но няма ли интерес, завъртят ли се, погледнат ли, заминат ли си – значи има някакъв проблем.

 

За запомнящите се моменти в театъра

Моменти, които съм имал един или два пъти, в които не знам кой, не знам откъде, но преди да си кажа една определена реплика, я чувам вътре. Някъде в себе си. По особен начин. С особена ритмика. С особена темпоралност. И само като я повтарям, усещам, че се получава въздействие. Нещо невероятно.

 

За работата си в Народния театър „Иван Вазов“ като директор

Поканих режисьорите Иван Пантелеев и Галин Стоев в Народния театър, за да се промени представата на колегите ми за работата.Трябваше ни друго мислене, друга организация на работа, друга дисциплина. Всичко това се оказа сериозна възможност да се промени духът в театъра. И нещо изключително важно – ако вие, във вашия екип, нямате единност, общност, добронамереност, възможност за взаимна помощ, то постиженията ви няма да бъдат добри. И това се вижда и от бройката представления, които имаме. За 2018 г. имахме 586 представления. През първия сезон, когато бях директор, имахме около 104 000 зрители, а през 2018 г. – 123 000 души. Казвам го, като доказателство за работата и за атмосферата в театъра, а не като хвалба, тъй като за мен Националният театър трябва да бъде пример и в успехите си, и в грешките си. За да могат всички други театри да вървят добре.

 

За вината ни

Бях в Саудитска Арабия и бях изненадан от местните хора. Бях поканен във връзка с мащабен проект за културен туризъм. Заприказвах се с местно момче, което отговаряше за дейността ни. Попитах го къде е научил така добре английски. Разбрах, че е завършил в Канада културен мениджмънт. Попитах го не са ли му предложили там работа, а той отговори: „Не, предложиха ми, но майка ми каза – връщаш се тук. Това е твоята родина. А ние караме нашите деца от първи клас да учат английски, за да не живеят тук. Така че вина имаме и ние. Не само тези, които ръководят държавата.“

 

За политиката

Трудно ми е да бъда член на някоя партия, тъй като не мога да се съобразя с чуждо мнение, ако не съм съгласен с него. Но винаги съм говорил за изключителната необходимост да имаме поне една стратегия, която да бъде за 20 – 30 години напред. И да се съберат всички политически партии в България да я подпишат, като така след това всички избори биха били обект на битки на идеи, на разсъждения, а не на обещания.

 

Мариус Донкин е роден и израсъл във Варна. Завършва ВИТИЗ през 1971 година.

Играе в редица телевизионни и кино продукции, но е незабравим като Лазар в „Петимата от „Моби Дик“ (1970), като цар Симеон I в „Златният век” (1984) и като Атанас Еовачев в „Последното приключение” (1984).

Работил е в ДТ-Пловдив, в театър „София“, в Народния театър „Иван Вазов“.

В ДТ-Пловдив изгражда запомнящи се образи като Орфей в „Садал и Орфей“ от Иван Радоев, като Ромео в „Ромео и Жулиета“ от Шекспир, като Куцар в „Албена“ от Йордан Йовков.

В театър „София“ играе Леонт в „Зимна приказка“ от Шекспир, Бобеков – в „Да отвориш рана“ от Боян Папазов.

В Народния театър „Иван Вазов“ любими негови роли са Едмънт в „Крал Лир“ от Шекспир, Граф Алмавива в „Сватбата на Фигаро“ от Бомарше, Том Сарджънт в „Прозорец към небето“ от Дейвид Хеър, Луис Ередия в „Осъдени души” по Димитър Димов, Момо в „Господин Ибрахим и цветята на Корана”от Ерик-Еманюел Шмит, Бруно Кречмар в „Камера обскура”, Подкальосин в „Женитба” от Гогол, Полковникът в „Крадецът на праскови“ по Емилиян Станев.