Special Weekly

Продуцентът и автор на музикалния проект "Сентиментъл суингърс" - Вера Шандел, пред Banker Special:

В киното срещнах съпруга си и артистичността

S 250 eda014cf 5ac3 423f 9d9a 4bd3db08cd92
S 250 e6e7a607 2dfc 411c b844 ffc1e8680c1b
S 250 58820af1 e505 4033 acce 5d5d7c3ef425

Вера Шандел притежава дузина таланти, с които винаги е жонглирала с непринуденост, чар и умение. Казва, че животът сам ще ви заведе, където трябва, стига да сте достатъчно търпеливи, да го изчакате. Разбира се, трябва да имате и доза късмет. В зависимост от превъплъщенията й можете да я откриете зад счетоводното бюро, в продуцентската къща или в компанията на повелителките на сцената - "Сентиментъл суингърс", потопена в емоциите на суинга. За Вера най-важното е да прави нещата с любов и емоция, затова те винаги се случват по най-интересния за нея сценарий. Пожелава си да бъде достатъчно прозорлива, за да не пропусне нито един добър шанс, който каца на рамото й. За себе си казва, че е много приказлива, а ние бихме добавили, че е много приятен събеседник.

Г-жо Шандел, кога разбрахте, че музиката е Вашето призвание?

- Музиката винаги е съпътствала положителните емоции в живота ми. От съвсем малка свързвам щастието с песни и танци. Баща ми бе голям меломан, той ме е учил да танцувам рокендрол . Винаги съм искала да се занимавам с музика, но в продължение на много време това нямаше как да се случи. Пътувахме непрекъснато, дълго време живях в Алжир. Заминахме, когато бях на шестгодишна възраст и тъкмо се бях записала на уроци по пиано в едно читалище. На 11 години се върнах в България, тогава живеехме в Кюстендил. Там имаше един детски ансамбъл - "Сребърни звънчета", където веднага започнах да пея. Но скоро се наложи да заминем отново за Алжир. Сега правим един филм за живота ми там, така че разпитвах родителите си и научих, че главната им идея е била да ми отворят вратата към света. Аз обаче живея в България и не желая да бъда другаде, въпреки че съпругът ми е белгиец. Когато се върнах от Алжир, исках да кандидатствам в тогавашния ВИТИЗ. Но там артистичното сякаш не бе на първи план, минаваше се през изпити и конкурси, които невинаги са обективни.

Впоследствие исках да рисувам, тъй като баща ми е архитект, а майка ми - инженер. Но късно се сетих да кандидатствам архитектура. Зарязах всичко и наблегнах на математиката. Завърших международни икономически отношения и от любов към числата започнах работа като счетоводител. Музиката ми беше хоби и на всички рождени дни компанията настояваше аз да изпея "честит рожден ден". След счетоводната къща постъпих в една френска продуцентска къща благодарение на знанието на езика и подготовката ми в областта на финансите. В киното вече срещнах артистичността. Другата опция бе да отида в Deloitte Touche, затова реших да избирам според офисите. На едното място имаше жестока борба за кариера, а на другото - разполагах с офис на цял етаж от къща в центъра на София. Изобщо не се поколебах. Там работих седем години, до 2010-а, и срещнах съпруга си Андре Шандел. Той снимаше един филм за Нюрнбергския процес и тъй като знаеше за увлечението ми по тази епоха, ми предложи роля на певица във фоайе на хотел. Така започна всичко.

Как се зароди идеята за триото "Сентиментъл суингърс"?

- Взех си учител по музика за филмовата роля, тъй като пеенето е нещо сериозно. Това бе Андрония Попова, която сега е част от триото. Бях си избрала да пея песента Sentimental Journey, популярна от 1944 година. За аранжор на сцената поканихме Михаил Йосифов, който е специалист за тази историческа епоха. За пианист харесахме Ангел Заберски-син. Мишо предложи да пеем песните на триото The Andrews Sisters, които са били звезди на суинга и буги-бугито. Третият член на триото ни е Деси, но тогава тя не успя да се включи. Съвсем скоро дойде и първият ни концерт в един малък джаз клуб, Soul In The Hole, на тромбониста Вили Стоянов. Бързо направихме аранжиментите, но за да изпълняваш джаз, е важно да изглеждаш добре, защото това е част от тръпката. Направихме и костюмите, после се включи и Деси, и групата ни придоби завършен вид. Името на триото измислихме за секунди, буквално на вратата на клуба.

Съвместният Ви проект "Джаз будоар" с Ангел Заберски покори не една и две сцени. Как успяхте да омагьосате публиката?

- Докато с Ангел репетирахме Sentimental Journey, той внезапно ме попита защо не изпълнявам френски песни. Отговорих, че ще пея, ако той ми акомпанира. Така се роди проектът. Будоарът е силно кабаретен, концепцията му залага на спектакъла, на играта между мъжа и жената. Но сценографията е доста тежка, нещо като прекрасно бижу, което малко хора могат да оценят. Ужасно трудно е да пееш високи джаз стандарти и едновременно с това да изнасяш спектакъл, подобен на парижкия Crazy Horse. Това изисква и много голяма инвестиция. Бих била щастлива, ако можем да представим този спектакъл и в чужбина, тъй като екипът ни е съставен от прекрасни професионалисти. Но не съм от хората, които чукат на вратите в търсене на спонсори. А артистите - не само в България, трябва да получават финансова подкрепа, тъй като не могат да се издържат от продажба на билети. Ние сме професионалисти, но заплащането ни е като за хоби.

Запознали сте се със съпруга си тук в София. Как се случи това?

- През март 2003-а започнах работа в Sofilm. Там срещнах Андре, който бе много негативно настроен, че са го изпратили в България. Аз пък го захапах точно затова и явно съм го впечатлила. Дълго време го изпробвах дали ме обича толкова много, колкото казва. Тайната на една добра връзка е и двамата да се грижат за нея, сякаш е жив организъм. Когато нещата не вървят, трябва да надмогнеш егото си, за да видиш стойността на нещата. Важно е да има комуникация между хората.

В какви ценности бихте искали да възпитате синовете си?

- Обичам децата си, подкрепям ги и ги слушам, държа на свободата им. Единият ми син, Константин, е на 13 години, а Никола е на седем. Константин е запален по компютрите, има си собствено интернет общество от хора с близки интереси. То е различно от училището, където си някой, ако имаш нещо или носиш модерни дрехи. Никола пък ми каза, че не иска да е много готин, а да бъде такъв, какъвто е отвътре. Той си обича една дрешка, която приятелите му не харесват, и може би затова е стигнал до това прозрение.

Обичате да пътешествате в песните си, така ли е и в живота?

- Много обичам да пътувам и смятам, че това винаги е много полезно. Може би най-лошото на социализма бе, че хората бяха ограничени в движението, което за мен е състояние, близко до смъртта. Всяко пътуване има своя чар. Много харесвам Франция и Италия. Както и Лондон, от който очаквах да бъде сив и скучен, но се оказа вълнуващ. Има едно място обаче, което обожавам, то е тук, в България. Става дума за Бачево, което се намира на южния склон на Рила над Разлог и срещу Банско. Съвсем случайно майка ми купи там една къща. Tова е мястото, което ме зарежда и вдъхновява.

Имате ли хобита?

- Целият ми живот е едно голямо хоби, защото правя всичко с много любов и желание. Хоби ми е "Сентиментъл суингърс", което иска грижа, поддръжка, креатив идеи и финансиране. Върнах се и към продуцентската работа, тъй като съпругът ми иска да разкаже за живота си в България. Той много мислеше какъв подход да избере, докато не ни поканиха на фестивала в Кан да направим българското парти. Естествено, то трябваше да бъде организирано почти без пари. Представете си как десет човека оцеляват на собствени разноски в този скъп град. На всичко отгоре се оказа, че половината делегация няма къде да спи. Имаше шокиращи случки от типа "Българи в чужбина".

Филмът се казва Life is an eternal swing и е почти завършен. Той ще е документален и ще разказва за всички нас и за историята на България. Включени са времената на соца, преходът, настоящето и животът на артистите... Лентата разкрива чувствата, спомените, разказва лични истории. Белгийците го финансираха, а БНТ и Националният филмов център ни помогнаха с архивни кадри. Остава само да намерим парите, за да платим правата върху музиката. Успоредно с това случайно станах продуцент на мои добри приятели, които снимат продукция за БНТ.

Как красива жена като Вас поддържа външността си?

- Всичко е въпрос на отношение и усещане за красота. За косата си разчитам на моята приятелка Деси Грозева, която буквално твори. Същото е и с гримирането, все едно рисуваш.

Защо се доверихте на картата First Lady?

- Много е приятно човек да отиде и да си хареса нещо, когато знае, че за него има специални отстъпки. Приемам всяко по-специално отношение към мен като много мил жест. Обичам да си правя подаръци, например от Dior, които сега се връщат към любимата ми епоха на 50-те години. Дори начинът, по който ме поканиха да членувам в този престижен дамски клуб, за мен бе един вид лично признание. Освен това First Lady е много удобна и когато пътуваш в чужбина.

Четете още

Банкеръ Weekly
тренд

Банковите служители бягат при фирмите

Най-високо платеният сектор вече се срина до третото място. Още »
Банкеръ Daily

Цветан Василев: За "Булгартабак" – търсете Пеевски!

Международни разследвания срещу мене или членове на моето семейство няма. Те съществуват само във въображението на българската Поръчкатура, пише банкерът. Още »
Банкеръ Weekly
най-после

Край на терора с банковите такси

Става дума за законово изискване и мърдане няма. Още »