Красивите печелят повече

Симпатичният изпълнителен директор има „позитивно и значително влияние върху борсовата печалба“, твърдят учените Джоузеф Халфорд и Хунг Чиа Су от Университета на щата Уисконсин. „Резултатите показват, че привлекателните ръководители печелят повече, защото носят по-висока печалба на акционерите благодарение на успешното водене на преговори и личния си чар“, пишат американците в изследването си.

Когато симпатичният изпълнителен директор се появи по телевизията, цените на акциите на компанията по правило вървят нагоре. Освен това „красавците“ постигат по-изгодни условия при сливане с други компании. Разбира се, толерирането на такива хора от директорските бордове би могло да се квалифицира като ограничено или недалновидно. Но икономическите партньори, включително и търговците и високопоставените мениджъри, се влияят от външната красота, което носи печалба, а за това трябва да се плаща.

Проблемът е, че зад красивия външен вид често няма нищо повече. Ръководител, който изглежда като опитен директор (посивели коси, правилни черти на лицето, мъдър поглед), изглежда по-компетентен и квалифициран, се казва в изследването на Джон Грахам, Кембъл Харви и Манжа Пори. И макар че компаниите обикновено предпочитат външно привлекателните хора, те често имат средни (дори по-ниски) способности и не дотам остър ум. „Резултатите от психологическите тестове показват, че хората с „кукленски лица“ по правило не притежават онези вътрешни качества, които им се приписват“, пишат учените. Посивелият мениджър с правилни черти също не е задължително да бъде по-опитен или по-квалифициран. Той просто създава такова впечатление.

Впрочем не само във финансовия сектор плащат за хубавата външност. Изследванията показват, че привлекателните хора в много сфери традиционно са смятани за способни лидери, отлични преговарящи и квалифицирани служители. По данни на икономиста Даниел Хамърмеш, който в продължение на 20 години изследва финансовия ефект от красотата, една трета от външно привлекателните мъже печелят 4% повече от колегите си, които имат същите умствени способности, но не блестят с хубост. Нещо повече, служителите с по-обикновена външност печелят 13 на сто по-малко от симпатичните си колеги. По този начин „бонусът за красота“ за такъв работник с годините се превръща в около 230 хил. долара допълнително. Изследването на Хамърмеш потвърждава старата истина, че съдим за човека по външния му вид. Някои хора наистина веднага вдъхват доверие с външния си вид, докато други ни карат да застанем нащрек. Симпатичните студенти получават по-високи оценки от по-малко привлекателните си колеги, възрастните хора изглеждат по-опитни и мъдри, а високите – по-властни и влиятелни.

Анкур Парик и Рой Цукерман, изследвайки работата на хедж фондовете, установяват, че мениджърите с вид на „надежден човек“ привличат повече средства, макар да „липсват доказателства, че външният вид гарантира висока квалификация“. Нещо повече, външно красивите мениджъри, по правило, постигат по-ниски резултати. Същият принцип може да се приложи и към пазара на социалното кредитиране (peer-to-peer lending market), където според Енричета Равин миловидните дами най-често получават евтини заеми, въпреки че вероятно няма да могат да ги върнат.

Съществуват поне две равнища на предубедено отношение към „бонуса за красота“. Първото е личностно – красотата ни привлича и ни се иска да й се доверим. Второто равнище е стратегическо – разбирането, че красивите лица привличат хора и компании, които са готови да плащат допълнителни суми за това. Оценявайки абсурдността на финансовите „бонуси за красота“, които се материализират в неоправдано големи преференции за симпатични служители, те може да бъдат определени като най-малкото зло на ирационалното поведение.