Кожният глад: Защо толкова ни липсва да се докосваме един друг

Нито прегръдки, нито ръкостискания, нито дори леко докосване по рамото или ръката. Кожният (или тактилен глад) е това, от което страдат мнозина, без дори да го осъзнават и не само по време на пандемичната карантина.

 

За много от нас изминалите месеци на изолация, когато нямахме физически контакт нито с приятели, нито с колеги, биха могли да изглеждат години.

„Аз не мога да върша работата си без да докосвам човека. Това е част от професията ми”, – казва Джо Аденуга, визажистка от Лондон.

От края на март, когато във Великобритания бе обявен локдаун, професионалистите от индустрията на красотата бяха принудени да прекратят дейността си.

„Харесва ми да бъбря с клиентите си. И близостта ми с тях е много важна. Обикновено се намирам точно срещу клиента си и докато работя непрекъснато докосвам лицето му. Когато спряхме дейността си, това беше сериозен психологически удар за мен, особено през първите две седмици.” – разказва Аденуга.

И проблемът дори не е в загубата на парите, подчертава тя. Аденуга е свикнала със сезонността на работа си. Повечето от клиентите й са булки, а пикът на сватбите е през определен период от годината. Има и тих сезон, когато тя има по-малко работа, и тогава дори плаща на фотомодели, за да попълни портфолиото си за реклама в Инстаграм.

Но не само индустрията на красотата пострада от локдауна: по време на социалното дистанциране стана трудно за мнозина – и за шивачите, и за персоналните треньори по фитнес. Някои се пренасочиха към използването на видеовръзките.

Но в този период стана пределно ясно, колко по-малко сърдечен е станал живота ни при спазване на социалната дистанция.

„Когато светът се премести във виртуалното пространство, започнах видеоконсултации, в които обяснявам на другите как да си направят мейк-ъп, – разказва Аденуга. – Това продължава вече два месеца, но извинете, изобщо не е същото. Непрекъснато ми се иска да протегна ръка през екрана”.

Аденуга страда от т. нар кожен (тактилен) глад – състояние, при което човек изпитва остър недостиг на съприкосновение, на контакт „кожа в кожа”.

По думите на Аденуга, тя не може да работи, без да докосва клиентите си и без да е в непосредствена близост до тях.

На онези, които живеят с голямо семейство или са наели жилище с приятели, им е провървяло повече – те могат да се прегърнат, да се докосват, като визажиста Мери Грийнуел, например, описваща чувствата си в Инстаграм.

Последователите й веднага реагираха. „Не е ли забавно, че човешкото докосване, при това не с любовник и дори не с роднина, се оказа толкова важно за нас?”. „На толкова много възрастни хора им липсва човешко докосване, понякога единственият човек, който ги докосва е фризьорът. А е важна част от това, което се нарича да бъдеш човек. Сега мислено съм със старите хора, които живеят сами”.

Но защо толкова много искаме близост с останалите? И защо е толкова трудно човешкото докосване да бъде заменено?

Кори Флойд, професор в Аризонския унивреситет в САЩ, е експерт по проблемите на недостатъчната грижа. Тактилният глад е само един от аспектите. Възрастните хора могат да страдат и от други дефицити, например – просто да няма с кого да поговорят.

Не само младите изпитват тактилен глад.

Ситуация, в която сега се оказа почти целия свят, е уникална с това, че онези, които по-рано са били изолирани от обществото, са си останали такива, но другите, които никога не са изпитвали нещо подобно, сега оказаха лишени от такъв простичък елемент от живота, като докосването до друг човек.

Общуването може да става и по телефона, и чрез видеовръзка. Но това не ни дава възможност да се докосваме един друг и последиците от това вече се осезаеми.

По думите на Флойд, ние усещаме тактилен глад, когато забележим, че количеството желателни докосвания не съответства на това, което всъщност получаваме. Явлението много прилича на обичайното чувство за глад – забелязваме го едва тогава, когато не получаваме достатъчно храна.

Фризьорските салони в Москва отвориха врати, въпреки че Русия продължава да е сред държавите с най-голям брой заразени от коронавируса.

„На хората им липсват докосванията, дори ако сами те не го осъзнават, – казва Флойд. – Те просто не са на себе си, и това е защото не са прегръщали никого три седмици подред, не са докосвали своите внуци или просто не са били до своите родители, до партньорите си”.

Разбираемо е, че при някои хора този глад е по-силен. Това е много лична особеност, макар че както отбелязва Флойд, малцина са тези, които изобщо не се нуждаят от човешки докосвания.

Най-самотни, според изследванията, са младите хора. На второ място са възрастните.

„Един се стремят да избягват докосванията, – казва той. – а на други те са просто необходими. Но повечето хора се намират някъде по средата на тези две противоположности”.

Като цяло от недостиг на докосвания страдат най-много онези, които се чувстват самотни. Според Флойд животът на възрастните в условията на локдаун не се е променил много – в повечето случаи те са загубили само възможността да се виждат с внуците си. Най-пострадали са онези, които в нормалните времена са били обкръжени от приятели и близки.

Бразилка прегръща 82-годишния си баща през „прегръщаща завеса”.

Продължават да се правят опити за замяна на човешкото докосване с помощта на различни устройства и приспособления – от телематични „интернет протези” до меки и топли възглавници с човешки размер. Но тази замяна е неравностойна.

Преди опасният вирус да започне да се разпространява по целия свят, хората, усещащи кожен глад, можеха поне да отидат на специални „вечеринки с прегръдки”, където непознати хора по взаимно съгласие можеха да докосват едни други, понякога твърде емоционално, но в контролируеми и затова безопасни условия.

Но и това не е идеалното решение. Подобно докосване, макар и напълно истинско, според доктор Флойд, е неискрено.

„Това, разбира се, е по-добре от нищо (ако нямате нищо против такива докосвания), но все пак докосването на любим, близък човек е незаменимо, – подчертава той. – Когато докосванията са допълнени от позитивна емоционална връзка с друг човек, това увеличава полезността им”.

Няма кого да прегърнете? Гушнете своята или съседската котка – и вие ще се зарадвате, и тя ще е доволна.

В този смисъл дори докосването на вашия домашен любимец – куче или котка – може да бъде много благотворно. За разлика от „вечеринките с прегръдки” привързаността на вашия питомец не може да бъде поставена под съмнение, тя е истинска. Тактилният контакт с вас също носи радост на вашата котка или куче.

Приютите за животни в цял свят съобщават за повишено търсене на питомците им, а някои приюти в САЩ буквално опустяха, защото всички животни бяха взети.

Сега Аденуга се замисля, че връщането й на работа означава, че ще се наложи да приема клиентите си с ръкавици и маска. Тя не знае как ще може да осъществява всички предишни манипулации с ръкавици, защото повечето от работата й предполага докосване на човешкото лице. Но се надява, че ще намери изход.

Много повече се тревожи, че с лице, скрито зад маската, ще установява по-трудно контакт с клиентките си булки, които често са нервни преди сватбата, и по-рано Аденуга успявала да ги успокои с непринудени разговори. Как ще се случва това, когато на лицето й има маска?„Съмнявам се, че ще мога да работя както по-рано”, казва визажистът.

Нима всички подобни контакти ще останат завинаги в миналото?

„Предполагам, че много бързо ще се върнем към нормата. Дали трябва, е друг въпрос, – разсъждава Флойд. – Но пандемии в света са се случвали и по-рано. А предишните начини на общуване не са изчезнали”.