Кой се страхува от Анна Уинтур: главният редактор на нюйоркския Vogue навърши 70

Анна Уинтур, най-влиятелната жена в модната индустрия, която респектира с неизменната си прическа боб и слънчеви очила, навърши 70 години на 3 ноември.

Главният редактор на модната библия – американския Vogue, и творчески директор на издателството Conde Nast, от ранни младини върви уверено кам сегашната си, на практика непревземаема, позиция. Тя знае, че иска да се занимава с мода още в училище, а в самото начало на журналистическата си кариера – през 1970-а, когато постъпва в британското списание Harper’s & Queen, 21-годишната млада жена казва че иска да бъде главен редактор на Vogue. По това време тя е само асистент редактор.

За пръв път стъпва в американския Vogue през 1983 г. като творчески директор, след което оглавява британското издание на списанието, а от 1988-а оглавява американското издание. Когато анализаторите се опитват да разберат защо Анна Уинтур е успяла да стане най-влиятелната жена в модата, мнозина казват, че това се е случило заради репутацията на списанието. Но в края на 80-те години на ХХ в., именно Уинтур превърна Vogue в най-авторитетно луксозно издание за мода, по което се равняват всички без изключение.

Солидно, но консервативно, списанието се отказва от култа към сладникавите блондинки. Вместо тях на кориците му се появяват други, различни като типаж жени. Върху корицата на първия брой, който излиза под ръководството на Уинтур, е отпечатана снимката на момиче от Израел, облечено в евтини джинси и блуза, украсена със скъпоценни камъни. Така на преден план излиза модата, която съчетава дизайнерския шик с дрехи от масовите магазини. Другата новост, въведена от Уинтур , е лъскавите модни списания да излизат със звезди от шоубизнеса на корицата.

Рискуваща и дори дръзка в модния бизнес, във всичко останало Анна Уинтур се придържа към желязно разписание. Денят й започва в 5.45 с чаша кафе и партия тенис. В 7.00 в дома й идват козметици и стилисти, които се занимават с външния й вид. После отива в офиса на Vogue, където служителите се пръскат като пилци , щом чуят ритмичното потракване на токчетата й.

Елегантната фигура се цени в офиса на списанието не по-малко от таланта, вкуса и стила. Външността на служителите трябва веднага да подсказва на околните, че са от Vogue. В противен случай те не работят в списанието. Вечерта е време за посещение на светските мероприятия. И макар че е известен организатор на шикозни вечеринки, Уинтур не се задържа на нито едно събитие повече от 20 минути. Не пие и капка алкохол. Пристига без чанта, (носи само телефон и чекова книжка), с лице закрито наполовина от слънчеви очила на Chanel, мимиката й е сдържана, а видът безупречен – истинска жена-робот. Винаги тръгва за дома си точно в 10.00 часа.

Излезлият на големите екрани през 2007-а филм Дяволът носи Prada направи Уинтур още по-популярна. Двете с главната героиня – безжалостен редактор на модно списание – си приличат като две капки вода. В лентата тя е описана като най-легендарната кучка в света на haute couture, която или е продала душата си на дявола, за да успее, или (според слуховете) е изгонена от ада заради невъзможния си характер. Друг на мястото на Уинтур щеше да се обиди. Вместо това тя се появи на премиерата облечена от глава до пети в Prada. А през 2008-а кралица Елизабет Втора лично връчи на императрицата на модата Анна Уинтур почетния Орден на Британската империя за постиженията й.

Така или иначе основната й заслуга е, че промени прекалено изискания, елитарен и на винаги разбираем за широката публика формат на Vogue, предлагайки на работещите жени информация: как, какво и къде да носят. Какво носи самата Анна Уинтур вижте на снимките в публикцията.

 

Ето какво мисли най-могъщата жена в модната индустрия за работата си:

Много е важно да умееш да рискуваш. Добре е разбира се, да проучиш всичко внимателно, но в края на краищата пак ще се наложи да разчиташ на инстинктите и чувствата си и смело да поемеш риска. Когато чуя, че някоя компанията се управлява от екип, направо ми се свива сърцето, защото начело трябва да стои лидерът със своите виждания и мъжество.

Имам нужда от силни личности.

Не харесвам служители, които биха се съгласявали с всичко, което им предложа. Търся хора, които умеят да спорят и да възразяват, имат собствена гледна точка, която да намира отражение в списанието. Баща ми вярваше в личността. Той канеше прекрасни писатели и колумнисти да пишат в Evening Standard. И аз се старая да правя същото в моето списание.

Аз съм човек, който не се страхува да взима решения. Мисля, че това много помага на хората, с които работя.

Трябва да обичаш това, което правиш. Не просто да мислиш, че професията ти е престижна, а да вярваш истински в нея. Израснала съм с абсолютна вяра в значимостта на журналистиката и комуникациите, и искрено обичам печатното слово. Много уважавам талантливите хора, с които работя, защото те са най-добрите в своята област и работата не им е безразлична.

Работих в американската редакция на Harper’s Bazaar… уволниха ме. Съветвам всички да бъдат уволнявани, това е много поучителен опит.

Не се възприемам като могъщ човек. Какво в края на краищата означава това? Получавам най-добрите места в ресторантите, билети за премиери или още нещо. Но моето положение ми дава прекрасни възможности да помагам на другите, и това е много хубаво.

Обичам в офиса ми да работят млади асистенти. Те имат много енергия, и аз прекарвам много време с тях, за да разберат това, което правим. Инвестирайки в тях, аз инвестирам в списанието.

Последната дума е моя, но аз изслушвам всички мнения. Това е много важно за мен. Не обичам хора, които не се сигурни в себе си или се страхуват да се изказват.

В силните дами няма нищо особено. Жените често са вкарвани в стереотипи, но никога не съм чувала да обсъждат мъжете в същия дух. По-скоро става дума за сексистки стереотип, отколкото за отношение към властните хора.

Моята работа ме зарежда. Аз съм много хазартна личност. Обичам хората, които олицетворяват най-доброто в своята област. И ако това ме прави перфекционист, значи съм перфекционист.

Когато служителите виждат, че ръководителя им знае какво правят и как мислят, това ги успокоява и ободрява. Не виждам себе си като началник. Мисля че направлявам подчинените си, насочвам ги в работата.

Всеки ден взимам решения. Не вярвам в дългите записки и безкрайните дискусии. Мисля, че ако сътрудниците през цялото време висят над главата ми и не могат да решат сами нищо, това пречи на работата.

Дори да не съм съвсем сигурна, давам си вид, че много добре знам какво говоря и взимам еднозначно решение.