Как киното винаги е ценяло куриерите

По време на карантината и самоизолацията куриерите се превърнаха в ключови фигури – те смело прекосяваха пустите градове и не позволиха животът в тях да спре. На някои места по света, като например в Англия, нуждата от тях се усети болезнено – за съвсем кратко време професията на куриера се превърна в една от най-търсените. Вероятно служителите в бюрата по труда са били удивени как тази професия изведнъж е станала толкова важна. В същото време хората на изкуството – кинотворците от години са наясно не само с нейното значение за живота на хората, но и с нейните двойни и тройни възможности за употреба. Ето няколко примера:

 

Куриерът като преносвач на нещо неизвестно и страшно

„Пришълецът“ (1979) на режисьора Ридли Скот

В този филм куриерът е целият екипаж на космическия влекач Nostromo, който трябва да достави на Земята специално съоръжение за обогатяване на руда. Вместо това той докарва страховито извънземно, което убива всичко по пътя си се превръща в олицетворение на голяма част от проблемите на американците през втората половината на ХХ век, като например посттравматичният синдром на ветераните от войната във Виетнам и Афганистан. Някои анализатори виждат във филма предупреждение към цялото човечеството – да се концентрира върху разумното и умерено развитие, за да не предизвика неконтролируеми промени, при които единствената му роля би била просто да е преносител на страшното и неизвестност.

Куриерът като лидер на гражданската съпротива

„Направи правилното нещо“ (1989) на режисьора Спайк Лий

На фона на протестите и движението „Животът на чернокожите има значение“ този филм е направо пророчески. Главният герой в него е куриер в италианска пицария, намираща се в Бруклин насред квартал, населен от афроамериканци. След като собственикът на пицарията става косвена причина за убийството на един от клиентите, гръмнат от служител на полицията, именно разносвачът на пици, когото всички в района познават, става инициатор на общественото недоволство и бунт.

Куриерът като символ на еманципацията

„Доставките на Кики“ (1989) на режисьора Хаяо Миядзаки

Това японско фентъзи аниме, създадено по едноименната книга на Ейко Кадоно, си измисля вещерска традиция – стане ли малката вещица на 13 години, тя трябва да напусне дома си и да си намери нов град, в който да живее. Така ставаме свидетели на историята на момичето Кики, което взима котката, радиото и излита с метлата през прозореца. Традицията повелява тя да изкарва парите си от магии, но Кики владее само една – да лети с метлата си. В крайна сметка си намира град, където започва работа в една пекарна – разнася пратки с всякакви вкусни печива и благодарение на летателното си средство става най-бързият куриер в града. След премиерата на филма Кики се превръща в модел за подражание на японските тийнейджърки. Само година по-късно по улиците на японските градове все по-често започват да се забелязват млади момичета куриери.

Куриерът като летописец на постапокалиптичния свят

„Молитвата на кънкьорите“ (1990) на режисьора Рик Кинг

Този филм от 90-е години е емблематичен с това, че се развива в бъдещето, когато Германия е купила Полша, Ватиканът е наел израелската армия, за да си реши проблемите с протестантите в Северна Ирландия, а в Лос Анджелис властва група наркодилъри – нацисти на ролери, за чийто лидер се носи слух, че е правнук на Адолф Хитлер. Главният герой – разносвач на пица – е таен агент на полицията, имащ за цел да проникне в редиците на наркодилърите. Режисьорът Рик Кинг признава, че когато снимал филма, си припомнял младостта от 70-е години, когато „наркотиците ги доставяли до вратата заедно със стек Кока-Кола, а на куриерите се молели като на светци“.

Куриерът като емблема на урбанизацията

„Пекинско колело“ (2001) на режисора Уан Сяошуай

Режисьорът Уан Сяошуай е от известна фамилия кинорежисьори, но за разлика от своите предшественици не се занимава с исторически епоси, а се фокусира върху проблемите на съвременен Китай. Филмът „Пекинско колело“, вдъхновен от италианския неореализъм в лицето на Викторио Де Сика и неговия филм от 1948 г. „Крадци на велосипеди“, е забранен от цензурата в Китай, но въпреки това е показан на Берлинския филмов фестивал, където печели „Сребърна мечка“. В него се разказва за 16-годишния Гуей, който се премества от провинцията в Пекин и си намира работа като куриер в една фирма, която му отпуска колело на изплащане. В момента, в който младежът почти е изплатил колелото, му го открадват и препродават. Новият му собственик се оказва студент в семейство с ниски доходи, който си мечтае за колело, тъй като в Пекин по онова време, за да те възприемат за богат човек, трябва да притежаваш четири неща –  часовник, радио, шевна машина и радио. Въпреки че след случката с кражбата на колелото Сяошуай е можел да продължи историята като политически филм за класовата борба, той е предпочел да го превърне във възхвала на приятелството, човечността и отговорното потребление.

Куриерът като роб на XXI век

„Извинявайте, че не ви намерихме“ (2019) на режисьора Кен Лоуч

Кен Лоуч е един от първите режисьори, които обръщат внимание на това колко трудно живеят днес куриерите – филмът му е за Рики и семейството му, което изпитва големи трудности да изплати заем, взет след финансовата криза през 2008 година. Рики се сдобива с нов микробус и започва работа към фирма за разнасяне на доставки. Но икономическата система и законодателство са такива, че той неусетно се превръща в роб на компанията. По повод филма британската преса пише: „Това е филм на ужасите в духа на Дикенс и малък упрек към всички нас, които не оставяме бакшиши“.

Куриерът като свидетел на пандемията

През последните дни руският „Комерсант“ коментира късометражния филм на Дария Демура и Александр Елкан, озаглавен „Куриер“. Двамата режисьори още от преди пандемията обикалят из Русия в търсене на любопитни персонажи за документалните им филми.

Така попадат на 22-годишния куриер на Яндекс.Еда, който отскоро е в Москва, дошъл от малко градче в Узбекистан. Филмът се занимава с нелекото ежедневие на трудовите мигранти – шестдневна работна седмица, десет часа на ден въртене на педалите, дневна надница в размер на две хиляди рубли (около 47 лева), постоянен сблъсък с прочутата московска грубост и с неприятното усещане, че коронавирусът ти диша във врата.

Вероятно след пандемията ще се появят и други филми – игрални и пълнометражни – посветени на работата на доставчиците на ценни пратки по време на кризата с COVID-19. Едни хора, почти незабележими, които в извънредната ситуация сякаш потвърдиха разбирането на киносценаристите – да, те си заслужават ролята във всеки филм.