Делтата на Тигре – убежището на богатите

След години на забвение, подложеният на чести наводнения крайречен град Тигре в Аржентина, изживява ренесанс. Уютните гарички на теснолинейката са реновирани, търговските аркади покрай тях – възобновени, къщите – възродени. Целият район се завръща към предишната си слава от 20-те години на ХХ в., когато делтата на едноименната река е служела за убежище на аржентинските богаташи от стреса и напрежението на Буенос Айрес. И само за десетилетие потомците на фамилиите с герб откриват корените си в наследството на делтата, увеличавайки населението й от 5 на 300 хиляди, а предприемачите са привлечени от възвърнатия й блясък.

Започвайки като скромно колониално пристанище на 45 минути от Буенос Айрес, Тигре вехне до 1865-а, когато тогавашният президент на Аржентина Доминго Сармиенто вижда нещо магическо в колекцията от острови, нашарили делтата. Огромен облак черен пушек обявява пристигането на първия влак и свързването на градчето със столицата. В края на ХIХ в. той се превръща в „лятна резиденция“ за столичния елит, т. нар. портеньо, чиито представители вдигат огромни имения, а престижни гребни клубове организират регати по реката. След 1920-а обаче, селището заспива, за да се събуди отново осем десетилетия по-късно.

Тигре се намира на точката на вливане на едноименната река и Рио Лухан, които заедно се оттичат в басейна на Рио де ла Плата. Районът обхваща 15 хил. кв. км., което прави делтата на Тигре една от най-големите в света и единствената река, която не се влива в море или океан, а в друга река. Приближавайки граничната Рио де ла Плата, която разделя Аржентина от Уругвай, реките се накъсват и образуват седиментни острови, покрити с гори и поляни. Всяка година горното им течение донася 200 хил. тона тиня, която се отлага в делтата и формира нови острови и пясъчни наноси. Те затлачват каналите и само ескалаторите днес ги поддържат плавателни. Липсата на тези машини в началото на ХХ в. е една от причините за опустяването на Тигре.

Днес ръкавите отново са отворени за яхти и платноходки и делтата е една от най-популярните дестинации за прекарване на уикенда. В края на седмицата хиляди жители на столицата и стотици туристи се насочват към северното предградие и Музея на изкуствата в Тигре. Впечатляващата постройката, вдигната през 1912 г.  в стил Бел епок, първоначално функционирала като частен клуб, когато хайлайфът идвал, за да си отдъхне за кратко от тропота на файтоните и врявата на столицата. Централното стълбище от карарски мрамор, подът от словенски дъб, венецианските огледала, бронзовите перила и кристалните полилеи дават само бегла представа за величественото й минало. Ресторантът, барът и казиното към нея „изпадат в немилост“ към 1930 г. и през 1970-а са окончателно изоставени.  Но през 2006-а сградата е възстановена като музей, който разказва за славното минало на това място.

Днес „Трилениум Казино“ е едно от най-големите в Южна Америка и предлага хазартни емоции в стил Бел епок с модерна нотка; 1900 високотехнологични слот машини и 74 различни забавления като рулетка и блекджек са на разположение на желаещите да чуят как ударите на сърцето им се сливат със звънтенето на жетоните при обръщането на поредната карта. Ресторантът също е обновен и предлага истинско кулинарно пътешествие от американския бургер до аржентинския стек.

Докато туристическото корабче се носи надолу по течението в следобедната жега, единственият звук, достигащ до нас, е плясъкът на вълничките, които събуждаме и целуват изплъзващият се от прегръдката им кил на яхтата. Капитанът изключва двигателя и изведнъж усещаме разтоварващата и облекчаваща тишина, изпълваща делтата на Тигре. Внезапно попадаме под почти лечебното й въздействие: виждаме обгръщащата ни отвсякъде изумрудена зеленина много по-остро и започваме да усещаме парфюма на многоцветните дървета на джунглата, надвесили клоните си със сияйни цветове над реката, особено нежните пурпурни цветчета на сейбата – националното цвете на Аржентина. Пътуваме през населената част на делтата покрай грандиозни старовремски имения, с градини, потънали в сини хортензии или къщи, разположени над водата. Летните вили на богатите аржентинци са заслонени откъм каналите с плачещи върби, докато към ресторантите се откриват директни гледки и хората ни махат с ръце. Целият чуден свят на тази водна общност минава като на парад покрай нас: баржите с надписи supermarket, заредени с продукти от първа необходимост, защото тук няма магазини, флотилията от водни таксита, линейки и полицейски катери, вилите с пътеки от плочки през моравата, стигащи до кея, в чийто край се издига беседка за съзерцание на живота, туптящ из мрежата от водни ръкави или отвеждащи до пристана за лодки, където греят с хромираните си части елегантни моторници, както и затворените имения на най-богатите, които не искат чужди погледи да проникват във владенията им.

Колкото по на север отиваме, толкова по-безлюдно става. В тихите странични канали на делтата няма движение и щракането на фотоапарите отеква толкова ясно, че подплашва малките пъстроцветни птички. Часът е вече 14.00 и усещаме как мързеливо спокойствие изпълва топлия въздух – сиестата заявява своите права. Възхищавам се на капитана, който досадно перва ръкохватките на щурвала наляво, после надясно, но нито веднъж не губи пътя в безкрайния лабиринт от ръкави и се чудя накъде ни води в периферията на делтата, докато не чувам дрънченето на котвата. Въжетата политат към дървения кей и ние спираме за обяд в малък ресторант, скрит се в уединен страничен канал. На прага му ни посреща Лулу, видрата на собственика, която се претъркулва по гръб, за да я погалим по корема, точно като куче. Масите са на открито, където ни поднасят божествено говеждо филе с печени на жар сладки картофи (като родина на картофа Южна Америка се гордее с над 300 вида) и бутилка фантастичен аржентински малбек. За по-взискателните туристи не една и две фирми предлагат частни круизи по желание на клиента с продължителност от 2 до 6 часа, които се извършват с 9-метрова моторница, но точно такава виждаме да прилепя снага до пристана, когато си тръгваме. Това, което липсва на нашата обиколка, е само чашата шампанско, вдигната за наздравица със залязващото слънце и хоризонта на Буенос Айрес в пурпурния здрач.

На връщане минаваме по друг канал покрай дузина яхти, вдигнати на док (т.нар. хангари за лодки с ролетни врати) и още толкова, пуснати на вода – плаващите убежища на най-богатите жители на столицата. На водно ниво интимността е удивителна – каякари спират до тези плаващи дворци, а хората отвътре излизат и облегнати на перилата им обясняват пътя и завързват разговор. Дочуваме разговорите от частните пристани, нерядко превърнати в място за срещи и отдих с изградените в краищата им беседки, често оборудвани с маса, столчета и някоя свежа и студена маргарита…  Движим се по средата на ръкава, избягваме срещата с други съдове, които също държат курс право срещу нас, само и само да се върнем отново в средата. Питам капитана какво става, а той грейва в широка усмивка и отговаря: „Сега ще видиш“. При което рязко завива надясно и изключва двигателя. Скача във водата и ни подканва да се присъединим. Повечето отказват, но когато виждат, че тя е само до глезените му, охотно следват примера му. „Виждаш ли, тук каналът е много плитък и го поддържаме с драга. Ето там издълбаният 15-метровия канал, в който се движехме. Сега сме спрели като на кей във високото му пясъчно дъно.“ Стъпвам в горещата вода и размърдвам пръсти в гъстата луга по края. Ако не внимаваш, може да се подхлъзнеш в дълбоката траншея, прорязана по средата, но иначе изглежда сякаш вървиш по водата. „Оттук, ако не паднете в улея, може да стигнете пеш до Уругвай, макар че има още 60 километра“, смее се той и ни махва да се връщаме на кораба.

Приближавайки крайната точка, виждаме скайлайна на аржентинската столица. Небето между небостъргачите и делтата на Тигре е изпъстрено с шарените криле на над 20 парапланеристи, които излитат от тихото, потънало в ленив слънчев сироп градче Сан Исидро, редовно събуждано от жълтия локомотив на теснолинейката, която снове между Тигре и Буенос Айрес.

Стигаме Estación Fluvial по залез слънце, което вече хвърля коси лъчи по дървената платформа и сенките се протягат, свързвайки миналото и настоящето, столицата и делтата. Във въздуха витае някакво вълшебство и под меките, полупрозрачни тонове на спускащия се здрач делтата на Тигре изглежда като омагьосано водно царство.